МИТОВЕТЕ ЗА СТАЛИН

ЮРИЙ ЕМЕЛЯНОВ


      По време на викторина, излъчваща се по радиото, слушателите отговарят на въпроса: "Кой продаде Аляска на американците?" Участникът уверено отговаря: "Сталин". За съжаление този наивен отговор е типичен за много наши съотечественици, които са твърдо убедени, че най-голяма вреда за нашата страна през цялата нейна история е нанесъл Сталин. Без да правя опити да правя общ портрет на тази необикновена личност, ще се опитам да направя критичен разбор на някои от най-разпространените представи за него. …
      "Носещи" опори на тези впечатляващи конструкции станаха твърденията за "параноичната подозрителност" на Сталин и неговото "патологично" властолюбие. На тези основания бяха въведени многочислени, страховити тези:1) Сталин "узурпирал" властта в партията, въпреки ясно изразената воля на Ленин да го отстрани от ръководството; 2) той организирал убийството на Киров, за да разгърне жесток терор и да установи неограничена диктатура; 3) силната подозрителност на Сталин е причина да повярва в нелепи обвинения и да унищожи военните ръководители на страната, което довежда до поражението на Червената Армия през 1941-1942 г. ; 4) обладан от ненормална подозрителност, в същото време повярвал на Хитлер и игнорирал предупрежденията за възможно нападение на Германия срещу СССР.
      Тези внушения правят впечатление до тогава до като се игнорира реалността, намираща се зад границите на затвореното от тях пространство.
      Точно такова външно убедително впечатление дава представата за Земята, поставена под кристален похлупак, до тогава, докато хората започнаха да изучават света зад границите на своето местопребиваване. Явявайки се в същност противоположност за Сталин, който представяше генералисимуса като живо божество в "земния рай", антисталинската легенда постави Сталин в центъра на "адското" минало, но вече в ролята на царя на тъмнината…
      Като всеки мит, отричащ съществуването на света зад границите на затворената вселена, антисталинските легенди отричат събитията, станали около Сталин. За това, за да се направи критичен анализ, трябва да обърнем внимание на процесите явни и скрити, станали в нашата страна и в целият свят през 20-те - 40-те години. Даже няколко примера противоречащи на антисталинските митове, могат да предизвикат съмнение в тяхната обоснованост, по същия начин, по който различните свидетелства на околосветските пътешествия или отделни факти от астрономията разрушиха мита, че плоската земя се носи от три кита.

"Откраднатото завещание"


      Антисталинските митове, както и многото произведения от подобен жанр, отварят историята за скритото завещание и узурпираното наследство. В биографията за Сталин, Роберт Такер, се позовава на Троцки, твърдейки, че към края на Х I I I конгрес на партията Ленин е подготвял политическа "бомба против Сталин". Това твърдение повтаря и Роберт Конквист в неговата биография за Сталин, излязла през 1991г. Още по-рано в биографията, написана от троцкиста Исак Дойчер през 1949г., се твърди, че узнавайки за съществуването на "ленинско завещание", "Сталин почуствал опастност". При това Дойчер се позовава на заявлението на Троцки, че Сталин е могъл да отрови Ленин. Версията за отравяне на Ленин от Сталин след това се подкрепя и от Авторханов.
      Макар и да няма никакви доказателства, че Ленин бил отровен от Сталин, не малко от времето на хрушчовския доклад беше посветено на това, че фаталната болест на Ленин спасила Сталин от политически крах. При това се създало впечатление, че след смъртта на Ленин Сталин скрил завещанието на вожда, така че с годините да се забрави, че Сталин в изказването си на 23 октомври 1927 година сам прочита фразата от ленинското писмо, а текста на това изказване е било публикувано в сборника "За опозицията", който се намирал във всички библиотеки в страната. Популярната версия за "завещанието на Ленин" отрича редица други обстоятелства и преди всичко - текста на самото "Писмо" и неговия исторически контекст. Писмото е било продиктувано не от желанието на Ленин да "махне" Сталин, а от стремежа да се приемат "мерки против разкола" в партията. Ленин смята, че "основни по въпроса за устойчивостта… се явяват такива членове на ЦК, като Сталин и Троцки. Отношението между тях, според мен, е причина за повече от половината опастност за този разкол, който може да бъде избегнат". Трябва да отбележим, че алианса между Ленин и Троцки, внезапно сключен през лятото на 1917 година, прекратил 14-годишната вражда между тях, довел до негативното отношение на старите болшевики, включително и на Сталин, който с крайно недоверие възприемал в своите редове бившият идеен противник. Тази конфронтация вече не веднъж била източник на напрежение и борба вътре в управляващата партия, но Ленин успявал да укроти противостоящите групировки. Струвало им се, че ръководителят на болшевиките правел големи остъпки за сметка на своите стари съратници с цел запазване на сътрудничеството с Троцки. В писмото си Ленин напомнил за ситуацията, създала се към края на Х конгрес на партията, когато борбата между привържениците на Троцки и старите болшевики едва не довела партията до разкол, а страната до гражданска война. От пролетта на 1922г. борбата между болшинството в Политбюро, състоящо се от стари болшевики и Троцки, отново се нажежила до крайност. За това, че Ленин правилно преценявал остротата на ситуацията, установила се в партията, свидетелствува колективното писмо на Зиновиев, Каменев, Сталин, Калинин, Молотов, Бухарин до членовете на ЦК на РКП(б) през март 1923 година против Троцки.
      В "Писмо до конгреса" Ленин предпазливо признава основателността на обвиненията на членовете на Политбюро, видимо, не веднъж казани от него лично още до мартенския демарш, но предлага нови отстъпки на Троцки, за да не се допусне опасна конфронтация вътре в партията. Изброявайки недостатъците на Сталин, Ленин подчертава: "Това обстоятелство може да изглежда дреболия. Но аз мисля, че от гледна точка на виждането за предпазване на партията от разкол и от гледна точка на написаното вече от мен за взаимоотношенията между Сталин и Троцки, това не е дреболия, или е такава дреболия, която може да придобие решаващо значение".
      Отстраняването на Сталин от поста генсек за Ленин е поредната отстъпка на "старите болшевики" към "бившия меншевик" Троцки. Ленин посъветвал своите стари съратници да направят частични отстъпки на Троцки по отношение на Госплана, но да не се съгласяват да предадат този орган на управлението на страната под контрола на Троцки или на неговият привърженик - Пятаков.
      Критичните бележки на Ленин по отношение на другите ръководители на партията, а също и неговото предложение да се извадят от състава на ЦК работниците и селяните, нямащи опит в партийната работа, говорят за неговото недоволство и даже изразил желание да се предприемат редица промени в нашия политически строй". Но хрушчовската интерпретация на "Писмото до конгреса" се свеждала до едно: че преди смъртта си Ленин разбрал, че Сталин е груб и че трябва да го отстранят от власт.
      Безкрайното повтаряне на тази интерпретация за "ленинското завещание" доведе до това, че личните качества на Сталин били много по-лоши от на другите съветски ръководители: той, казват, бил груб, невежлив, капризен, не могъл да се сработва с хората, не бил подходящ за управлението на голямата страна. Читателите на "перестроечната" литература повярваха в образа на дивия, невъзпитания, глупавия деспот, който не могъл да се сработи с "интелигентите" като Троцки, Бухарин, Зиновиев, мразел тяхната "културност" и затова искал да ги премахне. В разказите на водещите писатели в страната Сталин бил превърнат в бандит, който само ограбвал банки, по времето, когато Троцки, Бухарин и другите се учили в университетите в чужбина, седели с часове в библиотеките и съчинявали научни писания. В публикациите по списания и вестници излизало, че Сталин се забавлявал да изгаря мравуняци, подлагал торта при сядането на Микоян и плюел в чинията със супа на Яков Свердлов, противопоставяйки го на Бухарин, който преди сън четял италиански социолози; на Тухачевски, който майсторил цигулки; или на Чичерин, който пишел трактати за Моцарт. Малко били тези, които се съмнявали в "интелигентността" на вождовете, освен Сталин. Претенциите на много от вождовете, че притежават много качества, които се смятат за "задължителни" за интелигента, били съмнителни. Образованието на много от тях не съответствало на обявения от тях статус на "водещи учени", "последователи на научни теории". Фразата, отправена от Ленин към Бухарин в "Писмо до конгреса" ("той никога не се учеше") трябва да се разбира почти буквално: "великия теоретик" на партията нямал висше образование, даващо право за научна работа, понеже след няколко месеца престой в университета го напуснал поради революционна работа. Нямал висше образование и авторът на "теорията за перманентната революция" Троцки, който бил арестуван след едногодишното си присъствие в Николаевския Университет и след това не се е учил никаде. Нямал завършено висше образование и "теоретикът" Г.Е.Зиновиев. Това не било учудващо: до момента на написването на писмото от Ленин, само 5 процента от личния състав имал висше образование, а 84 имали начално, домашно и подобни "образования".
      Макар много от новите вождове да обичали да демонстрират изкушението си по въпросите на националната и свтовна култура, те често застивали на равнището на по-големите ученици, които с презрение обръщали глава от първите христоматийни уроци и се гордеели с първото си познанство с литературата за "възрастни". От възхищението на Троцки от западната култура и презрението му към руската лъхало ненавист към страната, убеждавало, че неговите повърхностни познания за културните произведения на западния свят го превърнали в "цивилизован" човек и "свръх човек" в сравнение с питомците на руската култура. Даже толкова далечен на руската култура човек, като Айнщайн казал: "За моите открития Достоевски даде много повече, отколкото Хаус".
      Троцки бил убеден, че руската култура е "само повърхностна имитация на висшите западни модели и нищо не е допринесла в съкровищницата на човечеството".
      Проявявайки самонадеяността на голямия ученик, Бухарин високомерно поучавал Павлов, "разобличавал теорията на относителността като "идеалистична", унищожавал поезията на Есенин. Проявявайки нихилизма на учениците от по-горните класове, недоучените вождове противопоставяли на руската класика всякакви експерименти.
      Тяхното поведение не се различавало от пренебрежителното отношение към материалните въпроси, които се смятали характерни за интелигенцията. Дворецът на колела, в който се разхождал по страната, оргиите и ловът, които той устройвал в гладна Русия, господарските привички, станали характерна черта за него и много нови стопани на страната,- всичко това противоречало на образа за "комисарите с прашните шлемове", "скромните", "непретенциозните", "демократичните", внедрили се в масовото съзнание на съветските бардове - произхождащи от довоенните елити.
      Претендирайки за ролята на "интелектуалци", "мислители", те често се оказвали безпомощни при решаването на въпроси, които изисквали развит интелект, прозорлив ум, нешаблонно мислене .
      При защита на своите политически изяви, те прибягвали до примитивното използване на теоретическите възгледи на миналия век като, плоски аналогии от опита на други страни и стереотипни оценки за Русия. Тяхната интелектуална недостатъчност способствала за краха на техните "теории" и банкрута на техните политически "платформи". Тяхната самонадеяност и ограниченост в крайна сметка довежда много от тях до лично поражение и гибел.
      Сталин притежавал много от качествата, хатрактерни за управляващия слой на Съветската страна, но не от лошата страна. Може да се каже, че той притежавал качества, които компенсирали недостатъците типични за съветския елит.
      Както много членове на партията и нейното ръководство, Сталин не е имал университетско образование. Но американецът Адам Улам, изследвайки живота на Сталин, стига до извода, че образованието, което той получава в Тифлиската православна семинария е между средното и висшето. Във всеки случай, макар в паспорта му издаден от Руската империя да бил определен като "селянин", по своя съсловен произход, в редица полицейски документи випускника на семинарията го пишели "интелигент".
      Въпреки популярните представи, Сталин още до 1917 година не веднъж бил зад граница ( в Стокхолм, Лондон, Краков, Виена). По време на своето пребиваване във Виена Сталин използвал библиотеките, за подготовка на своята работа по националния въпрос. (За разлика от съвременните ръководители на държавните ведомства по проблемите на националностите на Русия, Сталин изучава този проблем на теоретично равнище до тогава, до като заел поста на нарком по националностите).
      Издигайки се във висините на властта, Сталин продължил да попълва своите знания. Неговият стремеж да се запознае с многото икономически, социални и други проблеми на страната, му помогнал неговите познания да станат енциклопедични.
      Не само Хари Хопкинс, но и много други посетители на страната отбелязват поразителната ерудираност на Сталин, неговата необикновенна памет, позволяваща му без записки и съветници да подкрепя аргументите си с точни цифри, с дати, с факти от най-различни области на познанието.
      Тези които изследвали кръга, на неговите читателски занимания, били изумени от широчината на интересите на прочетеното от него. Константин Симонов признава, че при обсъждането на книгите, представени за Сталински премии, Сталин откривал познавателната и възпитателната им същност. За разлика от следващите лидери на страната, Сталин илюстрираше своите изказвания с цитати и образи от произведенията на руската класика.
      Неговата любов към спектаклите на Болшой театър, особено към руската опера, била толкова известна, че Серго Берия, изразявайки своето нежелание да ходи в Болшой театър казвал на майка си: "Аз да не съм Сталин, та да ходя по 50 пъти да слушам "Иван Сусанин". Десетки пъти Сталин гледал и други свои любими спектакли - " Бялата гвардия" на Михаил Булгаков в изпълнение на актьорите от МХАТ-а.
      Макар и да има не малко основания, че Сталин налагал своя вкус по цялата страна, не може да се каже, че културните му пристрастия са били примитивни.
      Очевидно е също, че усвоявайки разнообразна информация и запознавайки се с различните явления в културата, Сталин се стараел активно да използва придобитите знания и способи за виждане на света в практическата си дейност за интересите на страната. Той умело си служи с получените знания и методи на мислене при приемане на държавните решения. Макар да е имало и примери, когато Сталин е правил груби грешки и проявявал самонадеяно упорство при отстояване на своите възгледи по различните въпроси от ежедневието, то много негови разсъждения се оказвали правилни и съответните му предложения били полезни. Авиоконструкторът А.С.Яковлев в своите спомени признава, че мнението на Сталин за относително новите модели самолети се оказало вярно, а не неговото. Маршал А.М.Василевски отбелязва, че Сталин е един от първите, които предлагат най-сполучливото направление на ударите по сталинградската групировка на противника.
      Днес много филолози от страната признават, че "Марксизмът и въпросите на езикознанието" дава правилна оценка на Мар и неговата "теория".
      Победата на Сталин над неговите съперници се обяснява, в частност, с нешаблонното му мислене, умеенето да преодолява властта на мъртвите догми и предвзети оценки. Макар грешките на Сталин да са донасяли на страната не малки вреди, то няма съмнение, че оказвайки се на кормилото на властта, притежаващ необикновен ум, съумява да преведе страната през тежките изпитания до несравнимата победа, и да възстанови величието, единството и неделимостта на държавата.
      Сталинският ум беше оценен по достоинство от неговите съвременници, лидерите на различните страни по света. Той правел впечатление, по време на преговорите като дълбокомислен, остроумен партньор на хора които поначало се отнасяли предвзето към него, като У.Чърчил, Б.Л.Монтгомери, К.Поаси и Ш. де Гол. За разлика от своите наследници, Сталин не влиза в световната история като страшен грубиян, поради което много чужденци получиха негативна представа за руските маниери.
      От това не следва, че "грубостта", "диктаторския" размах, жестокост по отношение към опонентите са били уникални особености на сталинския характер сред "демократичните" и "меки" "интелигенти" от партийния ЦК, а типични черти от характера на новите вождове.
      Опровергавайки упреците към него в "недемократизъм", Сталин в изказването си през 1924 г., критикува троцкистите чиито деяния отдавна са станали олицетворение на жестоко тиранство, като без труд посочва десетки имена.
      Очевидно е, че Ленин си давал сметка за това, че Сталин не е изключение сред членовете на ръководството. Не случайно той в "Писмото" включва критични бележки към всички свои колеги от Политбюро и даже към тези, които не влизали в него, но биха могли да бъдат избрани. Освен това, предлагайки да се снеме Сталин от поста Генерален секретар, Ленин не поставя въпроса за изваждането му от Политбюро, или да бъде изключен от състава на малочисленият тогава ЦК. Подобни размествания постоянно се практикували от Ленин и не са свързани задължително с желание да се избави от този или онзи ръководител.
      Накрая, следва да се отбележи, че през 1922 година поста Генерален секретар на ЦК на РКП(б), от който Ленин предложил да бъде "преместен Сталин", не е имал това значение, което придобива през края на 20-те години. Първият организационен ръководител на ЦК от март до ноември 1919 година е Е.Д.Стасова, наречен "Отговорен секретар на ЦК на РКП(б)". След това в помощ на Стасова е бил избран още един "с"екретар" " Н.Н.Крестински. През април 1922 г. са избрани трима "с"екретари"- Молотов, Куйбишев и Сталин (последният получава титлата "Генерален").
      По времето когато бил избран на този пост той не бил първия човек в страната, а осъществявал важната, но не и главна роля на отговарящ за организационната работа в ЦК. По тази причина Сталин след избирането му на поста Генерален секретар на XII и XIII конгреси на партията не чете основния - политически отчет на ЦК (такива доклади на конгресите от 1918г. до 1922г. се четат от Ленин). Следващият по значение е бил отчета на представителя в Коминтерна. Организационният отчет, който изнасял Сталин, засягал главно дейността в различните вътрешни структори на партията и нейните местни организации. По време на боледуването на Ленин политическия отчет на XII конгрес изнася Г.Зиновиев.
      На първият конгрес след смътртта на Ленин, политическият отчет на ЦК отново чете Г.Зиновиев.
      За това, че Сталин не е бил първото и даже второто лице в партията и страната, свидетелствува йерархията в персоналните поздравления, които се произнасяли в изказванията на XIII конгрес от местните организации. Най многобройните поздравления били за Ленин. На второ място бил Троцки. След него били Зиновиев и Каменев. Сталин и Бухарин разделяли четвърто и пето място.
      При това Сталин не бил нов в ръководството на партията. Той бил член на ЦК от 1912г., преди в състава му да влязат Троцки, Каменев, Бухарин. Когато Ленин минава в нелегалност, именно Сталин чете политическия отчет на ЦК на нелегалния VI конгрес на партията, състоял се през лятото на 1917 година.
      Той влиза в Политбюро от момента на неговото създаване през 1919г., когато в него влизат пет човека: Ленин, Троцки, Каменев, Крестински и Сталин. Не Сталин "търсил" доверието на "ленинската гвардия", а Сталин постоянно бил "изтласкван" от новите "звезди" на партията, като Троцки, Каменев, Бухарин и други.
      Непрекъснатото пребиваване на Сталин в ръководството на партията показвало, че неговите делови и лични качества (например, неговата фантастична трудоспособност, умение да усвоява новата информация, непретенциозност) не позволявали на Ленин и на другите ръководители на партията да се откажат от неговите услуги. Още повече Сталин, който никога не е участвал в каквито и да било опозиционни "платформи" и пазил "генералната линия" на Ленин, стигнал до скромното "четвърто" или "пето" място. Колкото и да е странно, Сталин постоянно бил "гонен" от ръководителите на антиленинските "платформи" и "фракции", на които "Илич" правил компромиси като: на вожда на "левите комунисти", а след това лидер на "десните" Бухарин, на "капитулантите" Зиновиев и Каменев, на яростния политически противник на болшевиките Троцки.
      Обяснявайки своята политическа позиция с езика на марксистките формули, Сталин последователно изразявал позицията, която отговаряла най-добре на интересите на трудещите се в Русия. Той многократно обвинявал колегите си от партийното ръководство в "меншевизъм", "дребнобуржоазен уклон", противопоставяйки им своята вярност към интересите на руския "пролетариат". При това Сталин се смятал за експерт в партията по националния въпрос, откривайки и установявайки своеобразната връзка между "класовото" и "националното". В своите "Записки на делегата", написани по време на V конгрес на партията (1907г.) и публикувани във вестник "Бакински пролетарий", Сталин пише: основата на болшевизма е съсредоточена, главно в големите промишлени райони, райони чисто руски, с изключение на Полша, в същото време меншевишките райони, са райони на дребното производство, явявайки се райони на евреите, грузинците и т.н.т… Статистиката показва, че болшинството от меншевишката фракция се състои от евреи (без да се смятат, разбира се, бундовците), след тях вървят грузинците, след тях руснаците. Затова грамадното болшинство на болшевишката фракция е съставена от руснаци, след тях са евреите (без да се смятат, разбира се, поляците и латишите), след тях са грузинците и т.н.т. По този повод някой от болшевиките каза на шега (струва ми се , др. Алексински), че меншевиките са еврейска фракция, а болшевиките - коренно руска, което не би могло да ни попречи, на нас болшевиките, да направим погром в партията".
      В последствие това изказване на Сталин използваха за доказателство на неговият "великоруски шовинизъм". Вероятно, аналогични обвинения биха могли да се направят веднага след прочитането на тази статия от хора от " районите на дребното производство". ( В същото време обвиняваха Ленин даже за това, че той променил принципа на пролетарския интернационализъм и е готов да "изгради Русия… по селски, по военно му", както това прави Д.В.Рязанов (Голдендах) на VII конгрес на партията). Обвинението към Сталин във "великодържавен шовинизъм" било отправено към Ленин за работата му "Към въпроса за националностите или за "автономизацията"". Обвиненията към Сталин в "националистически уклон" се засилват след като той издига лозунга за "построяването на социализма в една страна".
      Тези нападки били особено остри от страна на опозицията, излизаща с лозунга за "световна революция". Такива етикети се лепили на всички, които се борели против национал-нихилистичните и космополитични разбирания.
      В книгата си "Предадената революция", написана през 1937г., Троцки посочвал много примери на сталинска "измяна" на революционната работа в полза на великоруския шовинизъм". Апологетите на световната революция не можеха да простят на Сталин, например, че учениците се възпитавали в уважение към армията на Суворов, която Троцки наричал "армията на феодалните роби". Троцки виждал проява на "национал-консерватизъм" в приетите от Сталин мерки за укрепване на семейството, която за "революционера" си оставала "архаична, затихваща, прогнила институция". И половин век след убийството на Троцки това обвинение по адрес на Сталин продължаваха и продължават да повтарят. Забелязва се, още тогава, когато Сталин започва да реализира своята "шовинистична" и "консервативна" програма, неговите колеги по партийно ръководство били нащрек. Възможно е, много преди прекратяването от Сталин на похода против руската литература и православната църква, да са го подозирали във "великоруски шовинизъм". Още повече, че Сталин при контактите си не скривал своето възмущение особено към случаите на неоснователно оскърбяване на руския народ. Така, още през 1930г. Сталин в писмото си до Дамян Бедни се нахвърлил върху него поради подценяването на руските ценности и култура заявявайки, че той: "залутан между скучните цитати от съчиненията на Карамзин и не по-малко скучните изречения от "Домостроя", провъзгласил на целия свят, че Русия в миналото е представлявала система от мерзост и разпустнатост… че "мързелът" и стремежът да се "седи върху печката" е едва ли не "национална руска черта".
      Вероятно, за недоверието е играло и религиозното образование на Сталин, и неговото отношение към антирелигиозната литература, която той не наричал "макулатура". По късно Д.Волкогонов вижда в семинаристкото минало на Сталин източника на неговото политическо мислене, "че е много вероятно, яркият догматизъм в интелекта ( на Сталин) да се корени в религията". Подобни намеци прави Троцки още през 20-те години. Освен това, не е изключено, в партийните върхове да е била известна клюката, че Сталин бил агент на царската охранка, използвана за дискредитиране на Сталин и като "доказателство" за неговия "шовинизъм".
      Ако Сталин беше снет от поста генсек, то той би бил изтласкан за пореден път от новите "вождове". Но едва ли той щеше да прекрати борбата, която за него нямаше само личен характер. Сталин изхождаше от това, че партията може да се задържи на власт само в случай, че тя изразява настроението, възгледите на болшинството от народа-преди всичко на руските трудови хора. Смятайки се за изразител на интересите на това болшинство, той стана инициатор за така наречения "ленински набор" в партията, в резултат на който в състава на ВКП(б) делът на руския "пролетариат" нараства, а делът на "дребнобуржоазните елементи" намалява. Тези сили, които бяха противници на интересите на руския "пролетариат" през 1907 година, си останаха за него главния противник до края на живота му. Независимо от пъстротата на идейните и политически знамена, под които заставаха различните "опозиции", Сталин виждаше в нейните редове едни и същи имена с една и съща обществена природа. Той вярваше, че рано или късно тези хора ще се окажат в малцинство. През юни 1924г. Сталин заявява, че на XII конгрес опозицията се оглавява от лицата, които били начело на опозицията на VIII конгрес… Тогава опозицията била една четвърт… След две години отново се разгоряла борбата в партията по въпроса за профсъюзите на X конгрес със същите лица оглавяващи опозицията. Тогава опозицията представлявала една осма част от делегатите на конгреса… Опозицията всеки път губила хора, намалявайки стъпка след стъпка количеството на своята "армия". Не случайно Троцки по късно смяташе, че "ленинския набор" е един от повратните пунктове, довели страната до " контрареволюционния термидор".
      Въпреки легендите, "узурпаторът" Сталин се стремеше да разшири базата на партията в редовете на широките народни маси, а "демократите" като Троцки и другите желаеха да попречат на промените, насочени към прекратяване на "дерусификацията" на Русия.
      Митът за узурпиране на властта от Сталин послужи за реабилитация на тези, които през 20-те години се стремяха да превърнат нашата страна в плацдарм за световни войни в интерес на международните банкери и авантюристи. През 80-те години мита за "скритото завещание" послужи като удобен способ за внедряване на старите, банкрутирали алтернативи: "бухаринската" или "троцкистката", които бяха разработвани от Стивън Коен, Исак Дойчер и други съветолози за нашата страна.

"Организатор на безумен терор"


      Но независимо от това, дали е стоял някой зад Николаев и от какви мотиви се е ръководел, е ясно, че веднага след убийството в Ленинград органите на НКВД разгърнаха бясна активност, разобличавайки всевъзможни антисъветски "заговори" и залавяне на "заговорниците". Р.Медведев написа: "Убийството на Киров се явява важно звено във веригата на събитията, които водят в крайна сметка до узурпирането на цялата власт в страната". Обяснявайки ставащите събития "разобличителите" на Сталин идват до следващия извод: 1) Сталин е искал да създаде в страната обстановка на терор, за да създаде в страната обстановка на терор, за да укрепи своята власт; 2) В тази обстановка на Сталин му е било удобно да унищожи своите съперници, преди всичко на "ленинската гвардия" и всички, които са искали да "възстановят ленинските норми" в партията и в страната; 3) От ескалацията на терора Сталин дава свобода на своето параноично безумие.
      Преди всичко предизвиква съмнение тезиса за това, че Сталин се е нуждаел от "узурпиране на властта". Властта на Сталин и до убийството на Киров е била огромна, и тя не е станала по-голяма след 1 декември 1934г.. Обществената система за политически контрол, от 1917-1918г., имаща на свое разположение Агитпропа, ОГПУ, лагерите и много други, напълно удволетворявала Сталин до 1934г. и продължавала да му върши работа след това. Макар Конституцията на СССР, да е приета две години след убийството на Киров и да беше много формална, то тя сне много от класовите ограничения, съществували в предишните конституции.
      Сталинската конституция създаде стройна йерархия за органите от представителната и изпълнителната власт и много повече съответстваше на външната форма на народовластието, отколкото преходните конституции. Нито Конституцията от 1936г., нито другите законодателни актове не разширяват пълномощията на Сталин.
      Култът към Сталин, появил се в началото на 30-те години до убийството на Киров е бил сравним с обожествяването на древноримските императори. Но и без култа на своята личност Сталин се ползвал с неоспорим авторитет не само сред другарите си, но и в средите на своите врагове. Един от кореспондентите на Троцки в Русия описва настроенията на бившите членове на разбитата "опозиция": "Те често говорят за омразата си към Сталин… Но често добавят: "Ако не беше той… всичко би се развалило на части. Именно той държи всички заедно".
      По думите на И.Дойчер бившите вождове на "опозицията", мърморели, въздишали и се наговаряли. Те продължавали да наричат Сталин Чингис хан на Политбюро, азиатец, новият Иван Грозни. Това, незабавно се съобщавало на Сталин, който имал уши на всякъде. Той познавал истинските чувства на унижените му противници и цената на тяхното публично славословие. Но той е бил сигурен, че те няма да стигнат по-далече от рязкото устно изразяване на своето политическо безсилие. Наистина, ветераните на опозицията се оповавали на тъмните си надежди за бъдещето. В същото време те изчаквали и възпирали от действия своите по-млади привърженици.
      Радостната реакция на Троцки от убийството на Киров, готовността на бившите опозиционери да се възползват от всякакъв удобен предлог за да свалят Сталин, не е могло да не предизвика в последния желание да се възползва от случая за да нанесе удар по стаилият се враг.
      По заповед от 1935г. Зиновиев, Каменев и редица други бивши членове на опозицията, обвинени в косвени връзки с обкръжението на Николаев, са били осъдени на различни срокове затвор, но в решението на съда се казвало, че "съдебното следствие не е установило факти, които да дават основание да се квалифицират престъпленията на Зиновиевци като подстрекатели за убийството на С.М.Киров".
      По такъв начин, ако предположим, че Сталин е отмъстил на своите политически врагове, радващи се от убийството на Киров и жадуващи отстраняването му от власт, то към началото на 1935г. трудно могат да се намерят други свидетелства, че Сталин е "спечелил" от случилите се събития.
      Съзнавайки за приближаващата се заплаха от световна война, Сталин е имал интерес от консолидацията на обществото и едва ли не е разбирал, че нагнетяването на всеобщ страх и истерична подозрителност ще отслаби страната. Трябва да отбележим, че постановлението на ЦИК и СНК на СССР за ускоряване на разследването на делата за терористическите организации и терористическите актове от първи декември 1934 г., което в не малка степен допринася за не здравата обстановка е било прието спешно. Твърди се, че това постановление е било подготвено от секретаря на ЦИК Авел Енукидзе след телефонен разговор със Сталин, който се готвел да отпътува в Ленинград. От приемането на това постановление най-малко от всички е спечелил неговият автор, който по решение на пленума на ЦК през 1935г. е бил снет от постовете му и изключен от партията, след като към него били повдигнати различни обвинения, които, по мнението на Енукидзе, са били изфабрикувани от Ягода. (Както пише Р. Медведев, изслушвайки обвиненията към себе си, А. Енукидзе казал: "Ако имах властта на Ягода, аз бих могъл да прочета тук и още по-нелепи показания!").
      И редовите работници от НКВД не спечелили от това постановление, които се задължавали да завършат следствието по делата за терористическите организации и терорисните актове за десет дена. Но в обстановката на "щурмовщина" са процъфтявали политическите авантюристи - организатори на ефектните "разобличения", като и кариеристите от прокуратурата и следствието. Освен това, както и цялата световна история, в такава обстановка значително нараства ролята на ръководителя на тайната полиция, която се възприемала от обществото, като надежден пазител от внезапно появилите се от всякъде тайни врагове.
      За начало на репресиите от 30-те години някои историци смятат времето от XVII конгрес на партията, но те премълчават за друго забележително събитие през 1934г.: на10 юли е било прието решение за сливането на ОГПУ и НКВД, а Хенри Ягода оглавява апарата им, за пръв път в историята на Русия се обединявали, секретното, политическото разузнаване и углавната полиция. Убийството на С.М.Киров се случило по малко от пет месеца след този акт, който е трябвало да укрепи реда в страната. Фактите, които Хрушчов и другите привеждат, за да докажат вината на Сталин, всъщност хвърлят сянка върху ръководството на НКВД. Известно е, например, че Николаев е задържан от охраната на Киров с пистолет и план, в който бил начертан пътя за движение на Киров. Но след намесата и по заповед на Х.Ягода той е освободен. Р.Медведев твърди, че на въпроса на Сталин, който лично разпитал Николаев защо е стрелял, последният отговорил: "Те ме задължиха да направя това!", посочвайки чекистите. Това, че след тези думи чекистите били Николаев, служи на Медведев за още една улика против Сталин ("Защо той веднага не е спрял чекистите?").
      Смъртта на началника на охраната на Киров-Борисов по време на съпровождането му за разпит, на който трябвало да присъства Сталин, предизвиква в автора антисталински версии и потоци от подозрения срещу Сталин, а не против работещите от НКВД, които довели на Сталин труп вместо жив свидетел.
      Едва ли можем да се съмняваме, че Сталин не е обърнал внимание на тези "странности", на които той става свидетел на първите дни от разследването в Ленинград. Вероятно, събитията го убеждават, че става дума за някаква сложна, нечиста игра, участник в която е шефът на не отдавна разрасналият се гигантски полицейски апарат на страната. Сталин разбира, че от шамарите на шефа на ленинградското НКВД Медвед, който го посрещнал на гарата, едва ли може да се разбере нещо за тази интрига и, вероятно, е осъзнавал края на своите, неограничени възможностти.
      Властта и на най-всемогъщия господар не е безкрайна, за това той не може да знае всичко. Всесилният Павел I не забелязал заговора, назряващ в неговото обкръжение. Последният руски император, разполагащ с превъзходно разузнаване, не подозирал за организирането на политически и военен заговор против империята. Всемогъщият Хитлер, имащ на разположение няколко разузнавателни служби, не е подозирал колко далеко са отишли интригите на неговите генерали, докато не заплати с живот си за това. Чак до бягството на Химлер и Гьоринг от главната квартира, фюрерът не подозирал за тайните операции на своите подчинени, сред които бил и шефа на безопастността на райха. С подобни примери може да се продължи до безкрайност…
      Всевластието на Сталин е било ограничено от това, че неговото "всезнание" зависело от НКВД. Сталин е предприел опити да установи по-надлежден контрол от ЦК на партията над ГПУ, но емисарят на Сталин Акумов през 1931г. не се справил с мисията, защото бил умело компрометиран от Х.Ягода. събитията в Ленинград принудили Сталин отново да вземе НКВД под свой контрол. Тази роля била поръчана на Н.И.Ежов, който, като бъдещ секретар на ЦК на ВКП(б) и председател на КПК, от 1935г. започнал да осъществява контрол над НКВД.
      Многочислените спомени за Ежов, който привежда Р.Медведев в своите книги не се вписва образа на "демоническото джудже", притежаващо "патологичен садизъм". Докато станал всесилен нарком на вътрешните работи, Ежов, по думите на Р.Медведев, правел "впечатление на нервен човек, но доброжелателен, внимателен, лишен от високомерие и бюрократизъм". Ако следваме логиката, то Сталин, избирайки такъв човек да контролира НКВД, не е искал тя да се ръководи от жесток, предвзет бюрократ.
      Действията на Сталин силно разтревожили Ягода. По думите на автора на книгата "Тайната история на сталинските престъпления" А.Орлов, "Ягода болезнено възприемаше намесата на Ежов в работата на НКВД и следи за всяка негова крачка, надявайки се да го хване в нещо и да го компрометира в очите на Сталин, избавяйки се от неговата опека… По същество, на карта била поставена кариерата на Ягода. Той знаел, че членовете на ПБ го мразят и се боят от него".
      Убийството на Киров, чиято тайна Ягода се постарал колкото се може по-бързо да "затвори", позволило на Сталин и на другите членове на Политбюро да осъзнаят заплахата, произлизаща от НКВД. За съжаление, действията на Ягода днес остават закрити от плътната завеса на антисталинските домогвания. Известни са само спомените на телохранителя на Сталин А.Рыбин, който от 1988г. дава всякакви свидетелства, че ръководството на НКВД начело с Ягода е подготвяло заговор с цел завладяване на властта. Тази версия съответства и на спомените на Александър Фадеев, които той споделял в кръговете на другарите си от 40-те години. Писателят си спомнял, как веднъж през зимата бил извикан заедно с Киршон във вилата на Ягода. След обилно пиене се завързала непринуден разговор, и Фадеев неочаквано чул, че неговите събеседници, включително и наркома, заклеймяват Сталин с долни думи и изразяват страстно желание " да освободят многострадалната страна от тирана ". Бившият далекоизточен партизанин Фадеев, който имал температура, решил, че е попаднал в "леговището на врага", и, без да си облече палтото избягал от вилата, крачейки по зимната пътека към Москва. Фадеев едва не замръзнал, когато го стигнала лека кола, в която седяли Киршон и телохранители на Ягода. Киршон "обяснил" на Фадеев, че той станал жертва на жестока шега, че всъщност всички присъстващи не са отчаяни от Сталин, след което го върнали на вилата. До арестуването на Ягода Фадеев не разказал на никого за случилото се. Възможно е , да са запазили мълчание и другите участници в гостуването на Ягода, в това число и тези, чиито възгледи съвпадали с мнението на наркома на вътрешните работи за Сталин.
      НКВД нагнетявал обстановката, разобличавайки контрареволюционните заговори, организирайки масово изселване на "белогвардейските елементи" от Ленинград и другите градове и едновременно подготвял "денят Х," увенчал се с оставката на Ягода през септември 1936г. и сменен от Ежов. Като обяснение за неочакваната трансформация на "доброжелателния", "внимателния" Ежов в "безумен палач", Р.Медведев и другите предполагат, че "Ежов е попаднал под… пълното, почти хипнотично влияние" на Сталин. Между другото, не е новост за световната история такива подобни неочаквани метаморфози да се случват в масови мащаби. По света, където не са слушали за Сталин и Ежов, са известни внезапни вълни на всеобща подозрителност, арести по оклеветяване, превръщането на доброжелателни и уравновесени хора в параноици, търсейки врага под кревата си, и в разярени палачи… Такива явления се случвали в различни страни по света и през различни векове, когато обществото се оказвало в състояние на криза, войни, междуособици или вътрешен преврат. По време на войната между Севера и Юга през 1861-1863 година, северняците арестували хиляди "подозрителни" хора, а "великият демократ" Абрахам Линкълн е одобрил тези арести. В хода на франко-пруската и първата световна войни във воюващите страни жертви на нелепи обвинения са ставали случайни хора. Слуховете, че "тайните агенти" превозват злато в автомобилите си през есента на 1914г. в Германия, довеждат до убийството на десетки автомобилисти преди да кажат и дума за свое оправдание. На 10 май 1940г., след започване на германското настъпление на Западния фронт , "бдителните" жители на Холандия, Белгия и Франция хващали блондини, които им се стрували "агенти на гестапо" и често ги убивали на място. Арестували всякакви чужденци, а също свещенници и монахини, които били обвинявани за преоблечени немски парашутисти. Сред жертвите на тоталната параноя се оказал и яростният враг на Хитлер - Лион Файхтвангер, който бил хвърлен във Френски лагер и като по чудо успял да избяга. Десетки хиляди "подозрителни лица, които били арестувани в Англия, се препращали в лагерите на Канада "в Сибир" на Западното полукълбо. Много от тях загинали от торпедата на германските подводници в Атлантическия океан.
      Оказва се, че нападението на Япония над Пърл Харбър не е било изненадващо за ФБР: след 48 часа от началото на войната американската полиция арестувала 3846 тайни агенти на Япония, Германия и Италия. Но полицията и ФБР досаждали със съобщенията за тайна агентура, която едва ли не работела под носа им. Честните, доброжелателни, общителни и внимателни американци разобличавали съседите си, които си майсторили нещо "подозрително" на балкона, или владеели "подозрителни" езици. Преброяването на доносите от ФБР свидетелствуват, че лъжливите и погрешните поначало превишавали случаите на вражеска дейност 10-20 пъти! Особени подозрения предизвиквали лицата от японски произход. Стотици хиляди бдителни американци информирали държавните органи за това, че изселниците от Япония нарочно подреждат своите зеленчукови лехи така, че посоката им показвала пътя на прелитащите самолети към близките авиационни заводи. Те донасяли, че през нощта лица от японска кръв показвали с фенери, къде трябва да прелитат бомбардировачите на Микадо. И макар нито един самолет да не стига до континенталната част на САЩ през цялата война, тези съобщения предизвикаха паника и всеобщо възмущение. Убеждението, че всеки японски емигрант и японски потомък е член на тайна конспиративна "пета колона", принуди най-демократичният президент на САЩ Франклин Делано Рузвелт да отстъпи…
      В продължение на една седмица през февруари 1942г. 120 хиляди американци от японски произход са изселени от своите домове (главно от Калифорния) и са хвърлени в лагери, намиращи се в северните щати на страната. Три години хора, които нямали никаква вина, такава не била доказана, били изпратени на заточение. Трябва да отбележим, че беззаконията, извършени 120 хиляди американски съграждани, са ставали в страна, на чиято територия не е паднала нито една вражеска бомба, не е стъпил нито един вражески войник и последната гражданска война свършва преди 80 години.
      В този контекст трябва да си обясним събитията в нашата страна след назначаването на Н.И.Ежов на поста нарком на вътрешните работи през септември 1936г.
      Трябва да отбележим, че нашата страна, както и много страни по света, преживели епидемията на масова параноя, се намират не само в очакване на външно нападение, но и на нова гражданска война… По тази причина в страната е имало много хора, готови да намерят тайни агенти от всяка страна на "капиталистическото обкръжение" или "неразоръжения класов враг". Бедата на всесилния комисар на вътрешните работи е била в това, че след идването на Ежов той действително станал народен, или много открит по въпроси, които по своята същност изисквали професионализъм. Даже най-отричаните фигури от недрата на НКВД за две десетилетия следствена работа придобили не малък професионален опит и са могли да не допускат повдигнатите очевидно замислени обвинения и създаването на нелепи дела. Уволняването на професионалистите и назначаването в НКВД на много нови "честни", но абсолютно непрофесионални хора нанася непоправим удар по следствената система на СССР. Хора, които разделяли съседите и колегите си на категории: "голям враг", "малък враг", "врагче" (за което по късно се говори на ХVIII конгрес на ВКП(б), стават основни източници на информация при подготовката от органите на НКВД за "делата" на "заговорниците" и "центровете".
      Трябва да се отбележи, че на най-отговорните постове в следствените органи на НКВД бяха поставени хора на Ягода, цинични и безпощадни провокатори, стремящи се да се възползват от ситуацията за издигане по служебната стълбица: Л.Заковски, С.Рендес, М.Фриновски, Г.Люшков и др.
      Идването на Н.И.Ежов и другите в ръководството на НКВД е било свързано с очакването, че те ще разкрият истината, която Ягода криел от ръководството на партията. Но заговорът на самият Ягода и неговите колеги бил много добре прикрит. Затова "старите кадри""активно помагали да се "разкриват""заговорите" в другите ведомства, градове и села, следите на които водели далеч от Москва и от зданието на Лубянка…
      За броени месеци Ежов представил на Политбюро картината за страната като застрашителна, осеяна от мрежи на троцкистки "заговори".
      Оценките на Ежов се оказали особено правдоподобни и за това, че съвпадали със самохвалните съобщения на Троцки за успехите на ртоцкистката нелегалност, които се публикували в "Бюлетин на опозицията". Вождът на "Четвъртия Интернационал" твърдял, че многочислени заговорнически, нелегални организации са готови да отстранят Сталин от власт "с помощта на полицейска операция". Заявявайки даже в средата на 1937г., след арестуването на много "троцкисти", че в страната се е запазила мощна мрежа от "антисталински нелегални", Троцки умело възбуждал недоверие към органите на безопастността, които, както той пишел, още не са разкрити от враговете, и по този начин провокирал нови и нови репресии.
      Смисълът на провокаторските действия на Троцки обяснява неговият биограф И.Дойчер: "Изглежда парадоксално, че големите чистки и масовите изселвания, които станаха след убийството на Киров, дават нов живот на троцкизма. Обкръжените десетки и стотици хиляди нови изгнанници, троцкисти не се чувствуват много изолирани… Лагерите отново стават училище и полигон на опозицията, в които троцкистите са безспорни водачи… Добре организирани, дисциплинирани и добре информирани в политическо отношение, те са истинският елит на този голям слой от нацията, който е хвърлен на заточение".
      Дословно следвайки логиката на Стария завет, троцкистите искали да поднесат хиляди невинни жертви чрез мъки, за да се превърнат във верни последователи на "пророка"- Троцки, а след това да ги преведе в "Обетованата земя". Троцки отрано предрича, как ще се възползва от мъките на жертвите от ГУЛАГа… В "Бюлетин на опозицията"през 1938г. той пророкува: "Мономентите, които Сталин си издига, ще бъдат сринати… А победоносната работническа класа ще преразгледа всички процеси, публични и тайни, и ще издигнат паметници на нещастните жертви на сталинското злодейство и позор на площадите на свободния Съветски Съюз".
      Защо Сталин е приел за верни неправдоподобните сведения на НКВД за популярността на троцкизма в СССР и версията за необикновенните "заговори" и "центрове"? Първо, той, както и много други, вярвал в способностите на "кристално чистия" Ежов да даде честен отговор-след дългите години на лъжи от интриганта Ягода. Вероятно, колкото по-шокиращи сведения съобщавал Ежов, толкова повече Сталин се убеждавал в коварството на Ягода. Второ, дейноста на НКВД получавала всестранна подкрепа от страна на партийните ръководители, "разобличаващи" все нови и нови "троцкисти". Към края на 1935г. първия секретар на МГК Хрушчов рапортува за "разобличаване" на 10 хиляди "троцкисти" и "буржоазни националисти". За подобни "победи" над "троцкизма" рапортували и от всички области на републиките. Трето, след известно време започва осъзнаването, че мащабите за дейността на троцкистите са преувеличени. Наистина, разбирането, че са извършени катастрофални грешки, довело до постепенното убеждение, че "недостатъците" в кампанията по "разобличаването на враговете" са вече преодолени.
      Година след началото на неуморната дейност на Ежов, Сталин и неговите колеги от Политбюро започнали да спират усърдността на развихрилата се от него кампания. В решението на януарския пленум, през 1938г. се казва, че редица "честни" "хора" са "несправедливо оклеветени", а отделни "клеветници" са осъдени. Но репресиите продължавали плътно до отстраняването на Ежов в края на 1938година от длъжността на нарком на вътрешните работи. Новият нарком на вътрешните работи Л.П.Берия освободил голяма част от лицата, арестувани по безсмислени обвинения. Много стигнали до извода, че вече справедливостта е възтържествувала…
      В същото време Сталин и неговото обкръжение не са били "патологическо изключение" от лидерите на XX век. Те проявявали по начало толкова чувствителност към съдбата на хората, колкото е било прието за ръководителите на великите демократически държави, спокойно изчисляващи колко войници ще оцелеят, ако атомните бомбардировки унищожат два града с мирно население с по стотици хиляди човека всеки…
      Ужасявайки се от това, че съветските лидери изпратили стотици хиляди души в лагери, не трябва да забравяме и за това, че такива действия вършеха не само вождовете на "недемократичните" "страни от остта", но също и Рузвелт, Чърчил, Рейно и други лидери на "демократическата" коалиция.
      Опити за нечовешки изтезания в затворите и жестоки наказания са се използвали и продължават да се прилагат в много страни по света, участвали в борбата против фашизма, а след това подписали всевъзможни пактове и конвенции за правата на човека. Съучастието на Рузвелт, Труман и Чърчил в несправедливостите и жестокостите на XX век, са също очевидни, както и при Сталин!..
      Впрочем, нашето възмущение към безсърдечието на вождовете от 30-те години, би изглеждало убедително, ако ние, след няколко десетилетия, въоръжени с опита на миналите беззакония и насилия, бихме проявили внимание, отзивчивост и гъвкавост по отношение на десетките хиляди жертви в междуособните войни и от нарастващата престъпност, към милионите изгнаници и към съотечествениците, превърнати във второкачествени граждани в новите независими държави. Трябва също да отбележим, че висшите ръководители на великите държави, безогледно приемащи жестоките решения през 30-40години, за разлика от съвременните телевизионни зрители, не са могли да видят с очите си на цветния екран на телевизора си картините, илюстриращите последствия от своите дела, да чуят интервюта с хората, които току що са преживели бомбардировките, станали свидетели на разстрелите на своите близки…
      И ако милиони съвременни хора проявяват безразличие към престъпленията, ставащи с тяхното мълчаливо съгласие, то не трябва да се възмущават от жестокосърдечието на отминали управници.
      Впрочем, в обвиненията по адрес на Сталин преобладават не само разобличения за неговата жестокост, колкото безумния характер на репресиите, които се провеждали по негово време. От времето на доклада на Хрушчов, изобличителите на Сталин смятат, че злодеянията му не са свързани с "червения терор" или колективизацията, а с репресиите от 1937 година.
      Един от главните аргументи на Хрушчов, с който той доказвал "патологическата" природа на репресиите се свеждал, че 70% от членовете на ЦК, половината от делегатите на конгреса по принцип не са могли да бъдат изменници на страната и делото, на което те трябвало да служат. Този аргумент се оказал един от най-важните в "обвинението" против Сталин за всеки, който от детството си помни строфите на Маяковски за "железните болшевики".
      Но обвиненията през 30-те години срещу видни дейци на партията, че се стремили да предадат държавните предприятия на капиталистите, в това число и на международните, че се подготвяли да разкъсат СССР на части, през 90-те години ни изглеждат много леки. Едва ли някой би обвинил Сталин в излишна подозрителност, ако той е предприел решителни мерки за изкореняване на измяната узнавайки, че партийните секретари от съюзните републики се готвят за отделяне от Съюза и планират да стъпят във военно-политически групировки враждебни на Москва… Едва ли би било възможно да се обвинява Сталин в недоверчивост към "честните комерсанти", ако той е знаел, че 87% от партийната номенклатура се е готвела да заеме водещи позиции в ръководството на капиталистическите фирми с привличането на чуждестранен капитал!..
      Може ли да смятаме, че комунистите през 30-те години, за разлика от комунистите през 80-те години са били направени, както твърдеше Маяковски, "от желязо" и "стомана"? Обяснявайки причините за недоверието си към много видни дейци от сталинските времена, Молотов в беседите си с Феликс Чуев често прибягвал към фразата "той се клател". Тези "клатения" описва Н.Бухарин в своите цинични изповеди, отправени към Илия Британ през 1924 година, в които той изобразил картините на морално разложение, страхливост, неориентираност, царящи в московските върхове след смъртта на Ленин. Сталин знаел за тези подозрителните "клатушкания", които вършели вождовете на разгромената опозиция, сластно възхваляващи "гения на Сталин" от конгресните трибуни и проклиняйки го по домовете си. Независимо от съмненията в точността на сведенията, приведени от Р.Медведев, Р.Конквист и другите, трудно можем да предположим, че фактите или дори слуховете за преговори с цел сваляне на Сталин, или голямото количество гласове "против" него, са преминали незабелязано около Сталин. Даже ако в тези сведения е имало макар и малка част истина, то двуличието в изказванията не би могло да не порази Сталин. Ако сведенията, които съобщил заместник председателя на комисията по преброяването на конгреса В.М.Верхов са били верни, и Л.М.Каганович лично скрил 267 бюлетини, в които фамилията на Сталин е била зачеркната, едва ли щеше да скрие този факт от Сталин. В този случай Сталин би могъл да разбере, че в крайна сметка 22% от делегатите не са просто негови противници, но водят лицемерна игра, понеже в нито едно от изказванията на конгреса, нито в поведението на конгреса като цяло, с изключение разбира се на пряката или косвена критика срещу Сталин. Нещо повече, всички оратори на конгреса, с изключение на двама (Сталин и Ежов) по време на изказванията си не веднъж преувеличавали с хвалбите по адрес на Сталин. Трябва да се отчете, че неискреността, двуличието, лъжата се смятали за особено тежки престъпления, несъвместими с изискванията на партията. Това още веднъж се потвърждава от изказването на Г.Зиновиев на конгреса, който квалифицира пазенето на програмата им от Рютин в домашния сейф, като "тежка грешка", за която "бил наказан от партията повторно и съвършенно справедливо".
      Изхождайки от критериите, приети от партията, гласуването "против" Сталин на конгреса, който се превърнал в демонстрация на всеобща любов към вожда, би означавало, че в крайна сметка всеки пети делегат на конгреса може да бъде обвинен в "неискреност към партията", в която се кълнял Зиновиев. Наистина, може да се възрази, че делегатите не са имали реални начини да изкажат своето недоволство от Сталин, освен като провеждат кулуарни срещи и използват бюлетините за тайно гласуване. Но до средата на 30-те години видните дейци на партията, по правило, не са били заплашени от арест за техните критични изказвания. Както е известно, почти всички вождове и редови участници в опозиционните блокове и "платформи" през 20-те години са били наказвани само със снемане от високите постове и назначаване на по-скромни длъжности и на по отдалечени разстояния от Москва. Струва ми се , че Дойчер е бил прав, когато е писал, че отказвайки се от пряката и открита борба, опозиционерите "чувствали, че всички те и сталинисти и антисталинисти са в една лодка". Именно по тази причина, а не от страх от арестуване или наказание те предпочитали методите на тайната дворцова борба, в резултат на която би могла да стане неочаквана смяна на властта и политическия курс.
      Такива методи за изразяване на недоволство са могли да доведат Сталин до следващите изводи: първо, опозицията не се ползва с подкрепата на партията и народа; второ, опозицията осъществява "изпробване на силите", уверена, че в бъдеще Сталин няма да се реши да наруши неписаното съветско правило за имунитета на видните дейци на партията пред лицето на Темида; трето, истинските цели на опозицията са толкова зловещи, че тя е готова да прибегне към най-неочаквани и коварни действия за смяна на властта, а възможно и строя. В предвоенната обстановка всяка страна в която се подготвял държавен преврат и върховете които се "клатушкали", е била обречена на поражение. Разгромяването на страните от Западна Европа от Хитлер било възможно на базата на моралното разложение, идейната нищета и интригантството на управляващата върхушка, която извършвала масови предателства, обхващаща различни слоеве от обществото и политическите партии. Сред колаборационистите от Европа видно място заемали Дорио, бивш член на ръководството на Френската компартия и Квислинг, бивш лидер на Работническата партия на Норвегия, влизаща в Коминтерна. (Редиците на борците от антифашистката "Съпротива" в болшинството страни от Западна Европа нарастнаха многократно едва след тяхното освобождение от войските на съюзниците). В конкретната историческа обстановка през 30-те години появата на съветски дориовци, квислинговци, нови власовци е било напълно възможно.
      От тази гледна точка взискателността към партийните върхове е могла да бъде оправдана даже в случаите на отделни прояви на неустойчивост от тяхна страна. Но Сталин разполагал с данни, които потвърждавали, че някои от видните ръководители на страната не само си позволяват идейни, морални и политически "разклащания", но са тръгнали по пътя на антиправителствения заговор и активно сътрудничество с враговете на страната.

"Ликвидатор на Червената армия"


      През пролетта на 1965г. към края на празника за 20-годишнината от Победата в кръговете на московската интелигенция се разпространило писмото на Иля Еренбург, в което той преизчислява в проценти тези загуби, които е понесло командването на Червената армия до края на войната в резултат на необоснованите репресии. Получавала се впечатляваща картина, от която се оказва, че се потвърждава извода на автора на писмото, че загубите сред командния състав съответствали на тези, които би имала Червената армия ако би загубила войната. За тези загуби, понесени на бойното поле, Ернст Хенри обвинявал изключително Сталин.
      Наистина, още Хрушчов казваше, че в този случай Сталин е станал жертва на умела мистификация от страна на гестапо, агентите на която предали на Москва чрез президента на Чехословакия Бенеш изфабрикувани материали за заговор на висши военни ръководители на СССР. Обвиняваше Сталин, че е повярвал на лъжлива версия, а не на безупречната репутация на Тухачевски и другите. Мнозина си обясняват, че Сталин с готовност повярвал на злата клевета поради военния му талант, проявил се още в периода на съветско-полската война през 1920година.
      Алекс де Джонг обяснява желанието на Сталин да махне Тухачевски с това, че бил приятел на Киров.
      Всички тези версии остават без внимание известните факти, за които още в края на 60-те години разказва личния преводач на Хитлер Паул Шмид, който подписва книгите си с псевдонима "Паул Карел". За тези материали се съобщава на страниците на списание "Слово" в декемврийския брой на 1991година. Същността на сведенията от Паул Шмид се свеждат до това, че заговорът на висшите ръководители на Червената армия действително е съществувал и се е организирал през 30-те г. при активното участие на наркома на отбраната Я.Гарманик , М.Тухачевски и командващи редица военни окръзи. В заговора взели участие и видни партийни ръководители, сред които Паул Шмид назовал първия секретар на Азово-черноморския край Шеболдаев. Значително място в заговора играели връзките установени от Тухачевски и редица съветски военоначалници с германски военни, намиращи се в СССР от началото на 20-те до началото на 30-те години. Пребиваването на немските генерали било поръчано за активно военно сътрудничество във военната област между СССР и ваймарска Германия, на която от Версайския договор било забранено да изпраща свой военен потенциал. П. Шмид твърдял, че "решаващия мотив за политическата опозиция на Тухачевски била военната политика на Сталин. Тухачевски все повече се убеждавал, че съюзът между Германия и Съветския Съюз е била неумолима повеля на историята, за да се разгърне съвместна борба против "загниващия Запад". По време на пътуването си през пролетта на 1937 година в Лондон за погребението на краля Георг V Тухачевски два пъти посетил Берлин. Както отбелязал Шмид, Тухачевски се възползвал от тази възможност за да проведе преговори с водещи немски генерали. Той искал да получи от тях гаранция, че Германия няма да се възползва от революционните сътресения в Съветския Съюз под предлог, че започват поход на Изток".
      В книгата си "Заговорниците", американския историк Джефри Бейли, потвърждава данните на П.Шмид. Намирайки се в Берлин, Тухачевски в хода на беседата си с министъра на външните Работи на Румъния Титулеску заявил: "Вие не сте прави, като свързвате съдбата си с такива страни, като Франция и Англия. Вие сте длъжен да обърнете лице към нова Германия". Тухачевски вече беше направил такъв "обрат". Арестуването на В.К.Путна, бивш военен аташе в Лондон, Токио и Берлин, който в миналото бил активен член на троцкистката опозиция, в края на 1936г. позволило на НКВД да получи първите сведения за заговора, за който било намекнато от К.Радек през януари 1937г. на процеса по делото на "паралелния троцкистки център". Заговорът на военните ръководители на СССР се оказал на границата на провала.
      Както твърди П.Шмид, "през март 1937г. съревнованието между Тухачевски и агентите на Сталин придобива драматичен характер. Дословно като грохот от приближаващата се заплаха прозвучали думите на Сталин на пленума на Централния Комитет: "В редовете на Червената Армия има шпиони и врагове на държавата". Обяснявайки причините за забавянето на Тухачевски, П.Шмид смята, че е било трудно да координира действията на офицерите от генералния щаб и на командирите на армията, щабовете на които често се намирали на разстояние хиляди километри един от друг. Той се забавил и от внимателното им следене и наблюдаване от страна на тайната полиция, която ги принуждавала да проявяват максимално внимание. Превратът е бил насрочен за 1 май 1937г., главно поради това, че на първомайските паради им позволявали да осъществяват значително състредоточаване на войски в Москва, без да се предизвика подозрение".
      Но през това време НКВД получава нови сведения за готвещият се преврат. Информацията дошла от неочакван източник. Почти едновременно министър председателят на Франция Далдие и президента на Чехословакия Бенеш предали на съветските посланици в Париж и Прага съобщения, които в крайна сметка направили НКВД притежатели на материали, получени от Германия. Съветското разузнаване не подозирало, че тези материали в които истинските материали били смесени с фалшиви, му били доставени от гестапо. НКВД не знаел, че да се доберат до истинските материали, агентите на гестапо нападнали архива на германското военно разузнаване в началото на месец март 1937г..
      Защо инициатори за тази операция са били Хайдрих-ръководителят на гестапо и Хитлер, който разрешава тези действия, защо те донасят на Сталин за Тухачевски, използвайки автентични и изфабрикувани документи? Преди всичко, Хитлер нямал интерес от укрепване на алианса между военните от двете страни. Победата на военните в Русия с подкрепата на германските военни е могла в бъдеще да се повтори с военен преврат в Германия с пряката или косвена помощ от Русия. Освен това, Хитлер не е искал да дава сигурни гаранции за ненападение на новото правителство. "Drang nach Osten" си оставала основната цел на Хитлер.
      Трудно е да се каже, кое е накарало Политбюро да назначи Тухачевски като представител за коронацията на Георг VI на 12 май: дали подозренията, които се оформили в Сталин на февруарско-мартенския пленум през 1937г., или материалите, предадени на НКВД от гестапо.
      Съществуват две различни версии за развитието на събитията. Едната-узнавайки за своята командировка в Лондон, Тухачевски решава да се възползва от случая за да се договори още веднъж с немските генерали за сътрудничеството по време и след преврата, и отложил военния метеж. Другата-действията на заговорниците били предотвратени в последната минута. Празнуването на 1 май в Москва за посветените в същността на преврата преминал в тревожно очакване, понеже не били сигурни, че той ще се състои по първия сценарий на Тухачевски. От свидетелствата на очевидци, по време на парада сред събралите се на трибуната хора тръгнал слух, че ето-ето започва стрелба по Мавзолея и Сталин ще бъде убит. Сега е трудно да се каже, до колко този слух е имал основание, но Павел Мешик, в последствие станал ръководител на СМЕРШа (представен като несменяем ръководител на този страшен отдел в романа на В.Богомолов "През август четиридесет и четвърта"), а след това е разстрелян заедно с Л.П.Берия и другите през декември 1953г., в разговорите си твърдял, че първият си орден "Ленин" е получил за успешно хванат на местопрестъплението терорист, който вече бил готов да стреля по трибуната на Мавзолея по време на първомайските тържества през 1937 година.
      Едва през юни 1937г. било обявено за арестуването на маршал Тухачевски, командващите Украинския и Белоруския военни окръзи Якир и Уборевич, заместник командващия Ленинградския военен окръг Примаков, началника на Военната академия "Фрунзе" Корк, началника на Управление кадри на Червената Армия Фелдман, командирите на корпуси Айдеман и Путна. Съобщено било и за самоубийството на Гарманик.
      "Няма сведения,-пише П.Шмид,-дали са присъствали на процеса Тухачевски и неговите колеги и дали са били живи. Надеждният свидетел, работника от НКВД Шпигельглас-възпроизвежда думите на замнаркома на вътрешните работи Фриновски: "Целият съветски строй висеше на косъм. Да се действа с обикновенните методи не можехме-отначало да проведем процес, а след това да произнесем присъдата".
      Паниката, обхванала НКВД, довела до това, че броя на хората, арестувани по обвинение за участие в заговора, се оказал силно преувеличен. Слуховете, нелепите подозрения, жалбите на обидените и доносите на кариеристите послужили като гориво за разгарянето на версията за заговора, в който едва ли не били замесени десетки хиляди човека. Много от военоначалниците, включително бъдещите маршали Рокосовски и Мерецков, бяха освободени, но много станаха жертви на несправедливо набедяване, като загинаха или останаха в затворите дълги години...
      Разбира се, арестуването на много военоначалници на прага на войната не водело до укрепване на професионализма на въоръжените сили. Но едва ли трябва да обвиняваме Сталин в "параноична подозрителност" за тези минали събития. Идването на власт на хора, вярващи в перспективата за сътрудничество" с нова Германия", би могло да подчини нашата страна на интересите на тази държава.

"Виновник за поражението на страната"


      Най-несправедливите обвинения по адрес на Сталин са във връзка с подготовката на СССР за Великата Отечествена война. Р.Конквист в книгата си "Сталин. Укротител на народите" пише за ниското равнище на военната подготовка на командния състав след арестите през 1937-1938г., за недостиг на елементарно оборудване, за отказване от провеждане на мобилизационни мероприятия в навечерието на войната. В това той обвинява Сталин и само него. Тези обвинения се повтаряли безкрайно в различните си съчинения. Така в сборника "Скритата истина за войната 1941 година", публикуван през 1992 година, старателно са подбрани много материали, доказващи всевъзможни пропуски в организацията на Червената Армия в навечерието на войната. За виновник отново е обявен Сталин.
      Между другото, сталинската алтернатива за подготовка към една възможна война се оформя като цел и възтържествувала в хода на борбата му с тези, които очаквали от Запада идването на "спасителната" световна революция и Бухаринският "бавен път", "да се върви по-малко, мъкнейки след себе си селската каруца". И макар че през 1927г. Бухарин да твърдеше, че вече земята трепери и отделният екот от великата революция, които ще надминат по своя размах даже това, което ние преживяхме и изтърпяхме", в края на 20-те г. над страната надвисна мрачната сянка на бъдещата война.
      Разрушената от гражданската война страна не е била готова за стълкновение с врага. През декември 1927г. наркома по военните и морските работи К.Е.Ворошилов докладвал че: "70,5% чугун, 81% стомана и 76% ламарина от довоенното равнище е, крайно недостатъчно за нуждите за широко развиващото се стопанство и отбраната…
      Алуминият, този необходим метал за военното дело, ние изобщо не произвеждаме… Цинка и оловото, много ценни и необходими метали за военното производство, ние внасяме от чужбина седем пъти по-скъпо, отколкото ако ги произвеждаме в страната". Наркома признава, че СССР изостава по производство на танкове не само от водещите страни на Запада, но и от Полша. Говорейки за състоянието на отбранителната промишленост, той казал, че в нейните предприятия господства "архаичен ред от времето на Иван Калити".
      Само след година, в началото на 1929г. на въоръжение в Червената Армия били зачислени около 26 хиляди бордови картечници, 7 хиляди оръдия от различни калибри, 200 танкове и бронирана техника, 1000 самолета на равнището от първата световна война. С такова въоръжение нашата страна едва ли би могла да се защити дори ако бъде нападната от Полша, Финландия или трите балтийски държави, разполагащи с по-мощно оръжие и с по-добро качество.
      Това принуждава Сталин, на 4 февруари 1931г., две години след решителния курс за превъоръжаване, да каже: "Ние сме изостанали от водещите страни с 50-100 години. Ние сме длъжни да пробягаме това разстояние за 10 години. Или ние ще направим това, или ще ни смъкнат".
      Връщайки се към темата за неизбежната война, в изказването си на XVII конгрес на партията Сталин заявява, че е необходимо създаването на "извънредно стабилни … бази за хлебно производство в Поволжието, основавайки се на "всякакви възможни усложнения в областта на международните отношения".
      От изказванията на Сталин е очевидно, че още в началото на 30-те г. той реалистично преценява възможното начало на войната - 1941 година - и справедливо започнал от там, че основните райони на "хлебното производство" на страната - Украйна и Северен Кавказ-ще станат зона на бойни действия. За да устоят на тежкото изпитание, Сталин заповядва страната да тръгне по пътя на големи лишения и жертви. Днес "изобличителите" на Сталин, го обвиняват в жестокостите на "сталинските петилетки", в същото време го заклеймяват за недостатъчните усилия, положени при подготовката за световната война.
      Всъщност за 12 години сталинските петилетки, с цената на неимоверни усилия и тежки жертви, успяха да направят всичко възможно и дори невъзможното. Страната създаде огромен промишлен и научно-технически потенциал, върху основата на когото беше отново създадена съвременна отбранителна промишленост. Към началото на войната в СССР бе завършено създаването на новия танк Т-34 и разгърна неговото масово производство. През 1940г. бяха проведени първите изпитания на реактивните минометни установки, в последствие наречени "катюши".
      През 1939-41г. постъпиха на въоръжение самозарядните пушки Токарев, бордовите картечници Дегтарьов, ватоматичните пистолети Шпагин (ППШ). През 1941г. беше въведено производството на нови видове полкови оръдия, миномети, гаубици, в авиацията постъпиха на въоръжение съвременни за времето си самолети: бомбардировачите Ил-2 и Пе-2, истребителите Лаг-3 и Миг-3.
      Не вината на Сталин, а бедата на страната беше, че свръх напрегнатите усилия на съветските хора не се увенча със създаването на онзи потенциал, който да бъде адекватен на хитлеристкия. Сталин и неговото обкръжение направиха всичко, което зависеше от тях за да се отдалечи във времето началото на безжалостната схватка. По късно Сталин съобщава на Хари Хопкинс, в послание до Рузвелт, че той е разчитал войната да се отложи до 1942г., тоест до приключването на третата петилетка. Фактите свидетелствуват, че към края на1942г. съветската промишленост, независимо от военните загуби, успя да подсигури Червената Армия с необходимото въоръжение, и много от образците бяха сравними с тези на вермахта. През ноември 1942г., или в началото на Сталинградското сражение, действащата Червена Армия е разполагала с 3 254 бойни самолета (срещу 3 500 немски), 6 956 САУ (самоходни артилерийски установки), срещу 6 600 на противника, 7 734 оръдия и миномета (срещу 70 хиляди на врага). Макар и превъзходството на Червената Армия да не било постигнато, то изоставането във въоръжаването било преодоляно.
      Но на 22 юни 1941година съотношението на силите не било в полза на съветските войски. Срещу 3 500-те бързи и стабилни танкове на вермахта, Червената Армия можеше да противопостави само 1 475 танкове Т-34 и КВ. Основната част от частите им били от остарелия БТ. При това 29% от тях се нуждаели от основен ремонт, 44% от среден ремонт. При това за разлика от водачите на германските танкове, натрупали опит за управление в реални бойни условия, сред съветските танкисти преобладавали новобранци, едва успели да усвоят управлението на стоманените грамади. Мечтите на създателите на филма "Трактористи", в който селските механизатори се превръщат в квалифицирани танкисти, са били далече от претворяването им на дело. Болшинството от съветските механик-водачи в началото на войната са имали само по 1,5- 2 часа практика по управление на танковете.
      Бойните качества на германските самолети са били по-добри от съветските. Повече от 80% от съветските самолети отстъпвали на германските по продължителност на полета, по скорост, височина на полета и бомботовара. Не стигали оръдия за артилерията. Особено малко били противотанковите оръдия. Създадените в края на войната първи противотанкови оръжия, които са били ефективни за борба с леките и средни танкове, не могли да бъдат получени на 22 юни.
      Оборудването на войските с ръчни и бордови картечници вървяло бавно. С картечниците Червената Армия превъзхождала германската, но в нея нямало на практика автоматични пистолети, които били на въоръжение при немците.
      И все пак германските войски срещнаха такъв отпор на съветска земя, какъвто до тогава никъде не бяха срещали.
      Изоставането във въоръжението отчасти се компенсираше от високото бойно съзнание на съветските войни. Още през 1927г. В.В.Шулгин, който посетил нелегално Съветската страна и рязко осъдил всичко което видял, признава една позитивна промяна: култа към здравето, масовото увличане по физкултурата и спорта, здравия вид на децата. Създаването на бодро,оптимистично настроение посредством масовата пропаганда (което станало злобна мишена на антисталинската пропаганда) също помогнало за поддържането на висок емоционален тонус в обществото, особено сред младежта. Възпитанието на физически и емоционално здрави младежи (а не масовото произвеждане на душевно сакати, садисти-майстори на "шуробаджанащината", наркомани и алкохолици, успешно "наложено" в последните дедсетилетия) изигра своята роля за повишаване на боеспособността на Червената Армия.
      Тези позитивни емоции се фокусираха върху патриотичната идея, разбираема за милионите съветски хора. Възпитанието на младото поколение в уважение към културното наследство на страната беше станало постоянна грижа на сталинското ръководство. Децата научаваха граматиката, учеха стихотворенията на Тютчев, Майков, Фет. Празнуването на юбилеите на Пушкин и другите класици на руската литература се превръщаха в общонационални празници. По радиото звучаха не само дръзки маршове и песни, но и класическа музика от руски композитори. Филмите, създадени от редови съветски хора от кръжоците "Евгени Онегин", отразяваха реалността и пропагандираха руската класика. Не само портретите на Сталин и другите съветски вождове се рисуваха, но се създаваха и безкрайни репродукции като на Шишкин и други художници, класици на руската живопис, станали лицето на съветския предвоенен бит.
      Един от антисталинските митове гласи, че щом като видял поражението на Червената Армия, Сталин разгърнал патриотичната пропаганда, която се основавала на руското оръжие. Всъщност масовата патриотична пропаганда, разгърната много преди началото на войната, включваше възхвала на много от страниците на миналото на нашата страна и военните подвизи на нейните войни. Още преди войната децата можеха да си купят набор от картонени войничета с лицата като на Димитри Донски, армията на Петър I и Кутузов. Довоенните филми пропагандираха Суворов и Богдан Хмелницки.
      По тази причина плакатите по време на войната, в които имената на героите на хилядолетната Русия се съединяваха с имената на червените командири от гражданската война, не предизвикваха учудване.(На плакатите на Курников съветските войници бият хитлеровците, а на заден план се виждат фигурите на Чапаев, Суворов, Александър Невски. Текстът на плаката гласи: "Бием се здраво, пробиваме отчаяно, Внуци сме на Суворов, деца сме на Чапаев!").
      Още през зимата на 1942 година децата играеха на "разгром на немците под Москва", защитавайки се с щитове с изображението на барс, както на Александър Невски от филмите.
      Усилията на патриотическата пропаганда отговаряше на вътрешното настроение на хората и затова те я възприемаха позитивно.
      Характерно сравнение е: че на вълната на революционния ентусиазъм в "червения" Петроград са могли да наберат не повече от 15 хиляди доброволци, готови да се сражават против генерал Юденич през есента на 1919г., а в Ленинград през 1941г. само за месец юли се събират 300 хиляди доброволци на народното опълчение за отпор срещу врага. Около ръководеното от центъра партизанско движение в много градове и села се създаваше стихийно нелегална съпротива срещу германците.
      Самоотвержеността на войниците на фронта не е измислица на Агитпропа.
      Подкрепата от съветските хора на лозунга за Велика Отечествена война, издигнат от Сталин, позволи страната да се превърне в единен военен лагер, сплотяващ волята за съпротива.
      Успешното изпълнение на военната програма на третата петилетка към края на 1942г., осигуряваща победата във войната, стана възможно благодарение съединяването на интересите на населението и централната власт основани на патриотизма. Патриотичната сплотеност на нашият народ в годините на войната се превърна в мощна сила.
      Това беше особено важно във войната от 1941-1945г., в която на нашата страна противостоеше противник, както никога сплотен около идейно-политическите цели. Хитлер успя да обедини германския народ около външната политика на реванша, около вътрешната политика за социален разцвет и идеята за световна хегемония на арийската раса. Повярваха в него, за това, че той доказа способността си да възстанови Германия в довоенните граници и да и върне величието. Обичаха го, за това, че ликвидира безработицата и подсигури болшинството с минимум материално благосъстояние и социална защита.
      Неговите идеи за расовото превъзходство на немците отговаряха на тези идеи на "религията на германизма", за които пише Н.Бердяев още през 1915 година: "Германецът…няма да търпи хаоса, тъмнината и ирационалността след извършения по негова воля и мисъл акт. Където ръката на германеца докосне битието, там всичко е длъжно да бъде рационализирано и организирано… Световният хаос трябва да бъде подреден от немците, всичко в живота им трябва да бъде дисциплинирано от вътре… Германската идеология даже расовата антропологическа теория за изключителните предимства на дългоглавите блондини се превърна в нещо като религиозен германски месионизъм".
      Тази "религия" отговаряше на много от особеностите на германския национален характер, но в своят краен израз неизбежно противопостави немците на останалия свят.
      Но възможностите на нацистката идеология и политика да обединява немците около фюрера и неговата партия се оказа, че не са безгранични. След като политическите реалности принудиха Хитлер да отнеме материалните блага и социалната защита на немците, които те придобиха при нацистите, престанаха да обичат своя фюрер. За разлика от Германия през 1941г., немците не били във възторг от започването на войната след 25 години. Те откровено се радвали на слуховете за сключване на мир и роптаели по повод на необходимостта да подкрепят военните усилия на райха. Хитлер не можа да ограничи относително високото равнище на потребление на средния немец през войната, което е било многократно по-високо от потреблението на средния англичанин. Той не можа да се реши да изпрати масово немските фрау(жени) в заводите и беше принуден да довери военното производство на работници от чужди страни. Престанаха да вярват на Хитлер, едва тогава когато величието на Германия се оказа застрашено, а войските на враговете на Германия се приближиха до нейните нови "възстановени" граници.
      Хитлер знаеше, че към края на войната ще може да вдъхнови със идеите си за превъзходството на германската раса само най-фанатичните членове на "хитлерюнгенд" и ги хвърли под танковете на съюзниците на явна смърт. Но той не можа да задължи подрастващите и техните майки да работят по 12 часа на военните заводи и при това да се хранят зле.
      Победата на нашият народ над германския беше одържана не само в дните на настъпление, но и в дните на отстъпление. Стоическото търпение и издръжливостта на милиони жени и подрастващи в нашата страна, сменили своите мъже и бащи на работните места, подсигуриха създаването на това оръжие, което донесе победата. Особената твърдост на характера и волята, проявени от руския народ, които не веднъж е проявявал в историята, отново си казаха думата. Не случайно първият тост произнесен от Сталин по случай празнуването на Победата в Кремъл, е бил вдигнат за голямото търпение на целия руски народ независимо от това, къде , в тила или на фронта,е било проявявано то.
      Изглеждаше парадоксално ръководителят на болшевишката партия, която през 1914-1917г. направи всичко възможно, за да дискредитира патриотичната пропаганда, за да съсредоточи волята за победа над врага, сега оглави Отечествената война на народа против Германия и нейните съюзници. Хвърляйки обвинения против Сталин, Д. Волкогонов пише: "Генсекът започна процес за промяна в самата партия, и всъщност, към края на 20-те години това беше вече друга партия, отличаваща се много от ленинската . Сталин стана лидер на друга партия". Тези промени, които Волкогонов преценява като пагубни, продължават чак до началото на 40-те години. Под ръководството на Сталин партията се превърна в колективен организатор на патриотичната съпротива срещу германското нашествие.
      Нещо повече, независимо от тежките жертви и негативни последствия на шпиономанията, към началото на войната страната беше в значителна степен очистена от заговори и морално разложение.
      В нея нямаше място за финансови спекуланти, от рода на Манус и Рубенщайн, на шпиони от рода на Мясоедов, нито от влиятелни шарлатани като Григорий Распутин. Сталин не повтори многото фатални грешки на царското правителство от 1914-1917 година.
      Но Сталин не можа да избегне своите собствени грешки. В споменатия тост Сталин признава: "Нашето правителство имаше не малко грешки". Вероятно, една от големите грешки на Сталин е невъзможността да разгадае плановете на Хитлер и да не повярва на съветското разузнаване за възможно нападение на Германия срещу СССР на 22 юни 1941година. Молотов твърдеше (записано от Феликс Чуев), че Сталин е признал своята заблуда и дълго е преживявал своята грешка. В същото време твърденията, че Сталин е "повярвал на Хитлер" са напълно безпочвени. В съветското ръководство е нямало съмнение, че рано или късно войната с Германия ще започне, но Сталин изхождаше от това, че Хитлер няма да се реши да води война на два фронта. Освен това, ако се обърнем към историята на световните войни, то ще можем да разберем, че Сталин е имал причини да се съмнява, че Хитлер действително ще нападне в сроковете за които съобщават Зорге и други разузнавачи.
      Като всеки авантюрист, Хитлер прекрасно е съзнавал риска, на който тръгва, предприемайки поредната военна кампания без сигурна увереност в успеха. Независимо от значителните постижения на Германия в създаването на мощен военен потенциал, нейните реални сили не позволявали на немските генерали да бъдат сигурни в победата. По тази причина висшите военоначалници ги обхващала паника преди началото на решителни схватки, и само неочакваната за тях капитулация на Чембърлеин и Далдие по време на преговорите на Мюнхенската конференция спасила Хитлер от военен преврат. По тази причина на неувереност в успеха си Хитлер често отменял решенията си за начало на настъпленията.
      Заповедта за нападение на Полша, за 4 часа и 30 минути сутринта била отменена с няколко часа. Новият срок - 4 часа и 45 минути за 1 септември е бил взет от Хитлер едва вечерта на 31 август. Директивата на Хитлер за излизането на неговите войски на предни позиции за нападение на Холандия и Белгия от 5 ноември 1939 година е била отменена след два дена. На 12 декември Хитлер нарежда, че настъплението на Западния фронт започва непосредствено след 1 януари 1940 година, но на 27 декември отложил датата за настъпление с още две седмици. На 10 януари Хитлер заповядва да се започне настъпление на 17 януари в 8 часа и 15 минути сутринта. След три дни заповедта била отменена. На 1 май 1940 г. денят "Х" бил определен за 5 май. На 3 май-отлага настъплението с един ден, а след това с още един. Само на 9 май Хитлер подписва заповед за настъпление на 10 май и не го отменя. От ноември 1939 година до началото на май 1940 година. Хитлер 27 пъти дава заповеди за настъпление и 26 пъти ги отменя.
      Аналогични промени в сроковете за нападение имало и в хода по осъществяване на плановете за десанта против Англия, който, както е известно, не се осъществи.
      В края на юли 1940 година, след победата над северозападна Франция, Хитлер определя дата за десант на 15 септември. Срокът за разполагане бил променен за 21 септември, след това за 27 септември. Десет дни преди изтичането на последния срок 17 септември Хитлер отлага началото на операцията за пролетта на 1941 година. Но настъпва пролетта, а след това и лятото, но операцията така и не започва.
      Съдейки от записките в дневниците на Халдер, Хитлер постоянно променял направлението на предполагаемите летни кампании. В края на юли 1940 година той нарежда на Йодъл да започне подготовка за поход против СССР през есента на същата година. След това похода срещу СССР се пренасочва за пролетта на 1941 година. При ред на действия който трябвало да бъде такъв: отначало марш на скок в Русия, след това -десант в Англия. През ноември 1940 година Халдер записва: "Хитлер отново проявява интерес към операцията "Морски лъв", тоест за десант в Англия. На 5 декември-"главното внимание е към "планът Ото""(така от начало се наричал "планът Барбароса"). Няма да има война с Англия". Тези резки промени не се прекратили чак до 22 юни.
      На основание от сведенията, с които вероятно Сталин разполагал, е могъл да предположи, че това е типичното поведение на Хитлер преди началото на отговорни военни операции: определяне на срока, отлагането му в последната минута, след това отлагане, още веднъж отлагане, а след това или решение за стартиране, или отлагане на военните действия за неопределено време. Към 22 юни съветското ръководство, вероятно, е знаело за първата дата за нападение-15 май, от която Хитлер се отказва. Възможно е, Сталин да се е надявал, че Хитлер отново ще отложи срока за нападение. За да разберем, защо Германия нападна на 22 юни все пак, и кой проявява вероломство до и след тази съдбоносна дата, трябва да насочим вниманието си към събитията, станали зад границите на Русия далече преди 1941година.
      Нито Сталин, нито германските генерали са знаели, че плановете за нападение на Англия, които се разработвали в немските щабове, Хитлер няма намерение да осъществява, понеже коренно противоречало на основната идеологическа постановка на "третия райх". В книгата си "Майн кампф", написана в затвора от Хитлер с активното сътрудничество на неговия съкилийник Рудолф Хес, се съдържа не само план за експанзия на изток, но и проповед за съюз на "нордическите народи" Германия, Великобритания и САЩ. Макар идеята за реванша, взета на въоръжение от нацистите, да предполагала военен разгром на Франция и възстановяване на западните граници на Германия от 1913г., главното за Хитлер било движението на изток. (Съществена помощ в разработването на тези идеи му оказва основателят на геополитиката професор Карл Хаусхофер, който, използвайки либералния режим в мюнхенския затвор, постоянно навестявал своя студент-Хес и неговият другар, и им давал постоянни консултации. Работата на К.Хаусхофер в разработването на нацистката идеология принуждава нацистите да погледнат върху брака на професора с еврейка и на "нечистата кръв" на неговия син-Алберт, който става верен помощник на Хес и наблюдател в последното ведомство на Рибентроп).
      Тези идеи напълно отговаряли на целите на управляващите кръгове на Великобритания, формулирани още от момента, когато Хитлер е служил като ефрейтор в кайзеровата армия. Резултатите от първата световна война, оказа се, напълно отговарят на интересите на съюзниците: победен се оказа не само главния противник в централна Европа, но и неудобния съюзник на изток от континента. За своето желание да се изолира Русия и да се "отлъчи" от Европа откровено заявявали правителствените кабинети на западните държави преди свършването на войната. Разбирайки за февруарската революция през 1917 година, английският министър на външните работи Балфур незабавно подготвил план за разделянето на Русия, този проект обяснява изгодите му така: "Ако вие направите Полша напълно независима… вие ще отрежете Русия от Запада. Русия престава да бъде фактор в политиката на Запада или почти престава". След половин година, на 6 декември 1918 година, посланика на Великобритания във Франция лорд Берти констатира успешното осъществяване на плановете в живота: "Няма повече Русия! Тя се разпадна, изчезна идолът и в лицето на императора и религията, които свързваха нациите с православна вяра. Ако можем само да постигнем независимост за буферните държави, граничещи с Германия на изток, то ест Финландия, Полша, Естония, Украйна и т.н.т., то, според мен, останалото може да се прибира в границите си и да се вари в собствен сос".
      Но по далновидните представители на управляващите елити не били склонни да проявяват прекалена еуфория. Хаосът за тях бил източник на тревога и те искали да бъде постигнат сигурен контрол на една шеста част от света. Вечерта на 11 ноември 1918 година, когато англичаните шумно празнували победата в световната война, военно-морския министър У. Чърчил бил в мрачно настроение.
      По късно той си спомня: "От една страна, аз се боях за бъдещето, от друга-аз исках да помогна на разбития враг". Чърчил дошъл до извода че: "Да се покори Русия… ние можем само с помощта на Германия. Германия трябва да се покани да ни помогне в освобождаването на Русия".
      Макар на думи Лондон да осъждал нацисткият строй и много от действията на германското правителство, действията на английската дипломация, започвайки от идването на Хитлер на власт, напълно отговаряли на задачите, формулирани от Чърчил през ноември 1918 година. Лондон многократно принуждава Париж да отстъпи на Германия, независимо от безцеремонното нарушение на Версайлския договор от Хитлер.
      Мюнхенското съглашение не само забави поредното отстъпление на западните "демокрации" пред Хитлер, но отговаряше на плановете на Лондон, стремящ се да насочи експанзията на Хитлер на изток. Лицемерната игра на Лондон преследваше да използва Германия за "въвеждането на ред" в Русия.
      Но германо-полското сътрудничество, успешно развиващо се след подписването на договора за дружба през 1934 година и имащо антисъветска насоченост, се сблъскало с проблеми в началото на 1939 година. Подготовката на съвместен германо-полски поход срещу Украйна, която вървяла на пълни обороти за разделянето на Чехословакия, забуксувал, след като Германия решила да възстановява довоенните граници с териториални претенции към Полша.
      Даже след началото на Полската кампания Хитлер смяташе, че Запада ще се примири със завладяването на Полша, както се примирил с окупацията на Чехословакия. По тази причина обявяването на война на Германия от Англия и Франция, изненадало Хитлер. Както си спомня личният преводач на Хитлер Паул Шмид, четейки превода на английската нота на заседание на кабинета, фюрера известно време не могъл да дойде на себе си от учудване. Възникнала идеята незабавно да се изпрати Гьоринг в Лондон за водене на преговори, но се изяснило, че второто лице на Германия няма да успее да долети до Англия, поради изтичане на английския ултиматум и националист №2 ще се окаже военнопленник.
      Но неприятният сюрприз, който изпитал Хитлер, получавайки ултиматум от Великобритания, бил отговор на Лондон за онзи неприятен сюрприз, който изпитал Чембърлейн и другите членове на английския парламент преди десет дни, узнавайки за подписването на съветско-германския договор за ненападение. Така както Германия реши, че не трябва да се съобразява с мълчаливото съглашение между Лондон и Берлин, така и Лондон решава да "накаже" Берлин.
      И все пак, независимо от формалното обявяване на война между двете държави, двете страни полагаха максимум усилия, за да се доведат взаимните загуби до минимум. Англия и Франция се въздържали от военни действия на Запад, докато Хитлер не съумя напълно да се подготви за решителни действия. Хитлер се смятал вреден за своите въоръжени сили, когато на 24 май 1940 година внезапно забранява на Рунщедт да направи последния внезапен удар към Дюкнерк и да завладее половин милионния английски експедиционен корпус и триста хилядната френска армия, притиснати към морето, и им дал възможност благополучно да се евакуират на британските острови. Едновременно с това Хитлер не престава да заявява за необходимост от мир между "братските нордически народи" Англия и Германия.
      След разгрома на Франция Хитлер продължил усилията си за сключване на мир с Великобритания.
      Официално и неофициално той се изказвал, че не желае поражението на Англия, понеже поражението на Британската империя ще разруши основите на хегемонията на "арийската раса". Но след оставката на Чембърлейн Хитлер стига до извода, че "партията на мира", която е на власт в Лондон до май 1940 година е претърпяла поражение, а "партията на войната", оглавявана от Чърчил може да бъде принудена да води мирна политика само със сила. Хитлер сериозно се опасявал, че "алкохоликът" Чърчил ще нанесе удар в гърба на Германия, когато германската политика пристъпи към решаване на главната си задача "установяване на арийски ред" в Русия. По тази причина Хитлер демонстративно се подготвял за десант в Англия: бомбардирал Лондон и други английски градове, а войските на Ромел, притекли се на помощ на дучето в Либия и успешно разбили английската войска, стъпили на египетска земя. Едновременно германските войски навлизат в Гърция, а на 20 май немския десант завладява остров Крит, заплашвайки от север английските комуникации от към азиатската част на империята. В същото време в Ирак се извършва пронацицтки преврат и английското протеже Нури Саид бяга от Багдад. Оказало се, че въпросът за завладяването на Суецкия канал и другите ключови позиции от Германия в Близкия Изток може да бъде решен в близките месеци.
      По-късно Чърчил признава, че нито един период от войната не му е донесъл толкова вълнения, като първата половина на 1941 година. Водещ, лицемерна игра, Чърчил изобщо нямал интерес открито да подписва с Хитлер пакт за разделянето на света между "нордическите народи".
      Той не възразявал против това, че Хитлер повярвал на играта му, го смятал за зъл враг. Заявявайки на целия свят за своето отвращение от нацизма и за готовността си да се сражава против Хитлер до края на живота си, Чърчил правел всичко зависещо от него за да насочи Германия на изток.
      Решението на тези задачи принудило Чърчил да търси контакти не с опозиционните немски генерали, които подкрепяли заговора на Тухачевски и мечтаели за руско-германско сътрудничество против Запада. Чърчил е бил запознат с тяхната позиция. Те мечтаели за реванш, но се страхували от хитлеровия авнтюризъм. Те са били готови да арестуват Хитлер за няколко часа преди Мюнхенското споразумение, но след като разбират, че ще получат Судетите без бой, отменят преврата.
      Те установили контакт с английското разузнаване в периода на "страшната война", понеже се страхували от "гореща война", но го прекратяват едва тогава, когато техните войски завзели Париж. Опиянени от победата, те искали от Хитлер решителност в Дюнкерк и незабавна разправа с Англия.
      Те се опълчват против Хитлер едва в края на юли 1944 година, когато обречеността на нацисткия режим става очевиден.
      Единственият надежден противник за реализиране плановете на Чърчил, който той замислял повече от 20 години, бил Хитлер.
      Възползвайки се от това, че Хитлер и неговото обкръжение искрено вярвали в съществуването на "партия на мира" и "партия на войната", Чърчил взема под контрол опитите на Хитлер да влезе в контакт с мнимите противници на Чърчил от фиктивната "партия на мира". Британското разузнаване докладва на Чърчил за авантюристичните планове на фюрера да похити бившия крал Едуард V I I I (отказал се от престола поради брака си с разведена жена) и да го превърне в английски Петен. Британското разузнаване докладва на Чърчил за преписката, която водят по нареждане на Хитлер и Хес с херцог Хамилтън. Тази преписка, която в същност се водела между Чърчил от една страна и Хес, и Хитлер от друга, довежда Хитлер да вземе решение за изпращането на "нацист №3" в Англия за водене на преговори с "партията на мира".
      Безпрепятственият полет на Хес и приемането му на английска земя е бил длъжен да подсигури командващия северо-източния участък на противовъздушната отбрана на Шотландия херцог Хамилтън.
      Пленяването на Хес на 10 май 1941 година разрушава илюзиите на хитлеровата върхушка за всесилието на "партията на мира", но напълно отговаряло на плановете на Чърчил, който можел да преговаря с един от ръководителите на страната, запазвайки си едновременно образа на "принципен борец против нацизма". Полета на Хес и отсъствието на ясна политика относно неговата мисия много разтревожило Съветското правителство, което се опасявало от съглашение между Лондон и Берлин, в резултат на което можело да се стигне до агресия срещу СССР. На 15 май, три дни след като му става известно за полета на Хес, Сталин, който от 6 месеца бил председател на Съвета на народните комисари, заповядал да се прехвърлят седем армии към западната Държавна граница на СССР. Едновременно с това на съветската резидентура в Англия било заповядано да изясни всичко за полета на Хес. Наистина, разграничаването на Хитлер от мисията на Хес, който бил обявен за психично болен фюрер и бил снет от всички заемани от него постове, както и отсъствието на видими признаци за сближаването на Германия и Англия са могли отчасти да успокоят Москва. Активизирането на бойните операции на немците на Крит и в Египет, създавало впечатление, че сделката между Хитлер и Чърчил не се е осъществила. Настойчивостта, с която английското правителство започнало да предупреждава СССР за възможност от нападение от Германия, само убеждавало съветските лидери, че Чърчил се опитва да провокира съветско-германски конфликт след провала на англо-германското примирие.
      Сталин не подозирал, че английския премиер-министър със своите предубеждения само създавал "алиби" за себе си при последвалите събития, стараейки се да скрие тези сведения, с които той разполагал. Писмото, изпратено от Чърчил за Сталин чрез английския посланик в СССР Кирпс (за което на XX конгрес на КПСС споменава Хрушчов), който го предава чак след 12 дни, предполагайки, че то ще предизвика само недоумението на Сталин, до колкото то било "много кратко и откъслечно".
      Последвалите предупреждения от Чърчил били много мъгляви и неопределени. Едва през октомври 1942 година съветският разузнавач Ким Филби докладва на "Центъра", че Чърчил е бил много добре информиран за плановете на германското командване, доколкото в "писмата които носел със себе си, Хес достатъчно подробно изложил плановете на германското правителство относно нападението срещу Съветския Съюз. В тези писма също се съдържали предложения за необходимостта за прекратяване на войната между Британия и Германия".
      Действията на Чърчил през 1941-1945 години, показаха, че той е направил всичко, което са желаели Хитлер и неговите приближени: Той скрива плановете за нападението срещу СССР и се постара колкото се може да отлага откриването на "втория фронт". Явният саботаж на Англия при доставянето на Въоръжение и други стратегически важни материали, откровеното нежелание на съюзниците, особено на Чърчил, да открият "втория фронт" направиха тези въпроси основни в хода на преписките между Сталин и главите на правителствата на Великобритания и САЩ.
      Макар Сталин решително и рязко да изисквал от партньорите си от антихитлеристката коалиция да изпълнят съюзническите си задължения, доставката на оръжие за Червената Армия през Северно море в крайна сметка била прекратена.
      Откриването на "втория фронт", станало едва през средата на 1944 година, когато стана ясно, че поражението на Германия при напора на Червената Армия е непредотвратимо. Даже през пролетта на 1945 година, след влизането на съюзниците на територията на Германия, както признава Чърчил след 10 години, той е бил готов да върне на немските военнопленици оръжието им и да ги поведе в съвместен поход против ненавистната му Русия.
      И все пак тези факти не дават пълна картина за съглашението на "нордическите народи". Очевидно е, че Хес е знаел прекалено много тайни.
      След приземяването си в шотландската ферма на 10 май 1941 година никой, освен представителите на британските власти, не е виждал Хес. През 1945 година във връзка със започването на процеса, участниците в международния трибунал поискали Хес да бъде доведен в Нюрнберг. Всички подсъдими били събрани. Само Хес, който най-рано от всички се оказал в плен, останал извън стените на нюрнберския затвор. Доведеният от Англия пленник след дълги отлагания бил бледо копие на Хес, измъчен, с влошено здраве. Това не учудило никой, четири години в затвора са могли да променят външният му вид. Необикновеното при него било друго: той не познавал никого. Не познавал Гьоринг, Папен, когато давали кадри от документални филми, той твърдял, че лицето от екрана не е той. Извиканата от международният трибунал комисия от водещи психиатри стига до извода, че подсъдимият страда от амнезия. Но другия извод на комисията напълно удволетворявало трибунала: "Загубата на паметта, не му пречи да осъзнае ставащото, но ще затрудни защитата си и ще му попречи да си спомни някои детаили от миналото, които могат да послужат като доказателство". Когато на заседанието си съда огласява това решение на медицинските светила, то подсъдимият взел думата, заявявайки: "От този момент моята памет е на разпореждането на съда. Основанията, които симулираха загубата на памет, до този момент, имаха чисто тактически характер". След това изказване в пресата беше обявено, че Хес е симулант и ще бъде съден наравно с другите за своите деяния.
      Между другото, съдебният психиатър Джордж Джилберт, наблюдаващ подсъдимия, констатирал, че той от по-рано боледувал от пълна загуба на паметта. Неговите съратници се стараели да избягват общуване с него, смятайки че Хес е болен. Подсъдимият се отказал от среща с роднините си и се срещнал с тях едва след 27 години затвор. В спомените си Джилберт констатира, че подсъдимият е могъл "да седи в килията целият ден в състояние на апатично безразличие, без да желае да си спомня за миналото и да мисли за бъдещето, включително и за полета си до Англия. По едно време ми се стори, че той нарочно се опитва да забрави спомените си, които прозирали в неговото замъглено съзнание, но нямахме съмнение, че той е в състояние на пълна амнезия".
      Едва след много години английският лекар Х.Томас убедително доказа, че за нюрнбергският подсъдим, а след това и затворник в Шпандау няма какво да си спомня, понеже нещастният човек със загубената памет никога не е бил Хес. Получавайки през 1972 година поста главен лекар на британския гарнизон в Западен Берлин, Томас разбира, че в кръга на неговите задължения влиза организирането на месечните медицински прегледи на Хес-единствен затворник в затвора Шпандау. Бъдещият специалист по огнестрелни рани Томас очаквал срещата със затворника по чисто професионални съображения. Той знаел, че по време на първата световна война Хес бил тежко ранен в гърдите. Томас знаел, че такива рани остават следи за цял живот. Ребрата не зарастват правилно, в най-добрите случаи остават парчета и раненият диша трудно при физически натоварвания. Между другото, Томас с учудване разбира, че затворникът от Шандау постоянно марширува из двора на затвора или в килията си и за разлика от другите затворници, би могъл да стигне до Китай.
      Томас разбира също, че медицинските прегледи отдавна са се превърнали в повод за малки тостове между лекарите на четирите велики държави, по време на които му задавали формални въпроси, а след това се връщали към пиршеството. През цялото време Томас настоявал за щателно изследване на затворника. Неговите колеги не възразили, след като разбрали, че този път тържественият обяд ще се състои в британската болница.
      След като затворникът се съблякал и застанал пред рентгеноскопа, Томас внимателно огледал неговият торс. Той бил поразен: нямало никакви следи от рани по тялото му! Томас знаел, че белезите от такива рани не могат да се заличат от никакви пластични операции. Рентгеновите снимки потвърдили първото впечатление на лекаря: нямало белези, които са неизбежни след получаване на огнестрелни рани! От медицинска гледна точка, "Хес" от Шпандау нямал нищо общо с Хес - съратникът на Хитлер. Повече от шестдесет колеги на Томас след това потвърждават извода на лекаря. През 1979 година Томас публикувал книга, в която доказвал своята истина. През 1994 година видният американски журналист Луи Килцер публикува книга, разкриваща лъжата на Чърчил.
      Разбира се, даже ако не ставаше въпрос за един от влиятелните личности на хитлеровия райх, то версията за "желязната маска" би могла да привлече вниманието на обществеността през всеки век. Но не и в двадесетият - векът на масовата дезинформация, векът на научните открития и многото "затворени" всевъзможни "неудобни" тайни и проблеми, векът за създаване на лъжливи версии и фалшиви сензации и унищожаването на истината за извършващите се обществени процеси.
      Тайната на Рудолф Хес позволи на Запал да скрие своето съучастие в престъпната война против нашия народ. На практика на нашата страна и се наложи не само сама да издържи основната тежест на световната война, но и да преодолява последствията на международният заговор , в който участвуваха нейните съюзници. Победата на нашият народ през 1945 година срина плановете за установяване на хегемонията на водещите "нордически" държави в света. Опитите да се стовари върху Сталин вината за следствията от агресията и заговора позволи не само да се скрие истината за виновниците и престъпленията им срещу нашата страна, но и отвори за техните наследници нови възможности за по-успешно повторение на това, в което те преуспяха преди половин век.
      Разобличаването на фалшивостта на антисталинските легенди е необходимо за изчистването на съзнанието от лъжите, напълнили умовете на хората.
      Тяхната уродливост и безсмисленост не само изкривяват образа на ръководителя на страната, но деформират историческото съзнание на съотечествениците.
      Действията на Сталин трябва да се оценяват в контекста на епохата, в която извършеното от човечеството се оценява преди всичко от гледна точка на материалните постижения.
      Но Сталин не беше само син на своето време, но и негов активен създател, и често изпитвал върху себе си тежката цена, която трябвало да плати народа за бързият скок напред. Не винаги тази цена е била справедлива и разумна.
      Колко са руските хора, идващи на Червения площад, отдавна опитващи се да разбулят загадката Сталин в чертите на гранитната му фигура над неговия гроб? Те и без обяснения разбират един от произнасяните изрази: "И все пак… И все пак…" Водейки играта по жестоките правила на своето време, а по някога усилващ тяхната жестокост, Сталин успя да превърне страната, отслабена и разорена от многогодишните смутове, в мощна супер държава.
      Каквото и да пишат волкогоновци, триумфът на Сталин стана триумф на страната. Успоредно с това, тежките уроци на войната и неизбежността на "студена война" убедиха Сталин за необходимостта да се продължи пътят на индустриализацията. В заключителното си слово на изборите за Върховен Съвет на СССР на 9 февруари 1946 година, Сталин постави задачата за ново движение напред по пътя на индустриализацията. Той заяви: "На нас ни е необходимо нашата промишленост да произвежда всяка година до 50 милиона тона чугун, до 60 милиона тона стомана, до 500 милиона тона въглища, до 60 милиона тона нефт. Само при тези условия може да се смята, че нашата Родина ще бъде гарантирана от всички случайности. Но това ще стане, за съжаление, за три петилетки, ако не и повече.
      Но тази работа може да бъде свършена, и ние сме длъжни да я извършим".
      Четиредесет години след това изказване в статия, публикувана във в-к "Знамени", авторът заявява, че задачата поставена от Сталин през 1946 година, свидетелствува за неразбирането на генералисимуса за научно-техническите реалности, и сравнява производствените задачи, предложени от Сталин, с план за производство на каменни остриета за стрели и копия. В същност, програмата, издигната от Сталин за следвоенните десетилетия, разглеждаше преимущественото развитие на науката и техниката.
      Още преди Сталин да огласи своите знаменити цифри за бъдещото производство на чугун, стомана, нефт и въглища, той заяви, че "особено внимание трябва да се обърне… на широкото изграждане на всякакъв род научно-изследователски институти, можещи да дадат на науката да разгърне своите сили. Аз не се съмнявам, че ако окажем необходимата помощ на нашите учени, те ще съумеят не само да достигнат, но и да изпреварят в близко време постиженията на науката зад границите на нашата страна".
      Веднага след свършването на войната полетата на победоносните сражения се превърнаха в стартови площадки за щурма на нови върхове.
      Създаването на съветска атомна бомба през 1949 година сложи край на американският монопол върху най-разрушителното оръжие.
      Изпитанието на термоядрена бомба в СССР през август 1953 година, скоро след смъртта на Сталин, свидетелствува, че изоставащата от Запада съветска експериментална ядрена физика не само взе реванш, но и изпревари бившите лидери.
      Пускането на първият съветски спътник през октомври 1957 година също стана възможно благодарение на курса за ускорено развитие на науката и техниката, приет през февруари 1946 година. И макар Сталин да не можа да стане свидетел на термоядрения и космически триумф на СССР, то не само за Чърчил беше очевидна водещата роля на Сталин за превръщането на Страната на Съветите в могъща космическа държава.
      Няма съмнение и, че курсът взет от Сталин, помогна на СССР да постигне военно-стратегическо равновесие в безпрецедентното, изтощително за нашата страна съревнование със САЩ. Едва ли бихме могли да се съмняваме, че последователното продължаване на сталинския курс би осигурило на страната победата в "студената война". Безславното и поражение през 1989-1991 години беше плод на усилията на тези, които принудиха народа да повярва в непотребността на постигнатите победи и безсмислените жертви.
      Вулгарността и невежеството на новите диктатори, примитивизма на масовата култура и официална пропаганда, циничното лъжене на народа чрез различни подменщици и процентчици помогнаха за изфабрикуване на легендите за Сталин, от възкръстването на който "спасяват" страната новите и стопани. Убеждението, че в миналото нашата страна се подчинявала безропотно само на грубия произвол и безумие, оправдава пасивността на хората, смятащи, че жестокото насилие и безсмислените действия на властите, безправието на излъгания народ е вечна съдба на Русия.

"Убиец на Киров"


      Версията, че в партията имало "силна" алтернатива на Сталин дори след разгрома на "опозицията" и "уклонистите", беше пусната от Дойчер, който причисли "Киров, Ворошилов, Калинин и Рудзутак" към "либералите" в сталинското Политбюро, които видимо, притежавали някои качества на "интелигенти". Противопоставяйки "добрия" Киров на "злия" Сталин Д.Волкогонов твърди,че ленинградския лидер е бил "болшевик от ленинската формация: безкрайно предан на делото, обикновен, отзивчив човек... хората обичаха този общителен и скромен ръководител". В съответствие с легендата Сталин не може да притежава такива качества и да споделя ценностите присъщи на Киров.
      Д. Волкогонов възпроизвежда разговора на Сталин с Киров, който по тайствен начин става известен на директора на Института по военна история. Според Волкогонов, по време на игра с кегли (городки) Сталин попитал Киров: "Какво най-много обичаш, Сергей"?
      Киров учудено погледнал Сталин и смеейки се казал: "Болшевикът обича работата повече от жените". - "И все пак"? - "Навярно, идеята…"- отговорил Киров, поставяйки нова фигура.
      Сталин неопределено махнал с ръка, но не попитал повече нищо: не разбирал, как е възможно " да се обича идея?" "Може би заради червеното красноречие?" Представата за "интелигентния либерал" Киров се обединява със сюжета в доклада на Хрушчов. В биографията от Роберт Конквист за Сталин, той твърди, че "в средата на 1934 година Сталин е дошъл до извода, че имало само един начин за предотвратяване на ограничаването на свободата за неговият режим. Да бъде убит Киров". Към това учудващо решение Сталин, по мнението на Конквист, стига по няколко причини: първо, Киров едва ли не се отказал да преувеличава значението на революционната дейност на Сталин в Закавказието; второ, между Сталин и Киров имало спор във връзка с увеличаването на отпусканите продукти в Ленинград с купони (основание за това твърдение послужили изявленията на Хрушчов, който едва ли не е присъствал на този спор); трето, едва ли не Киров възпрепятствал завършването на колективизацията в Ленинградска област, и това дразнело много Сталин.
      В съветската публицистика в края на 80-те години като главен мотив за омразата на Сталин към Киров се обяви твърдението, че Генералния секретар виждал в ръководителя на ленинградската партийна организация своят главен съперник. Рой Медведев твърдеше, че "влиянието на Киров в страната е растяло и в края на 1934г. той е бил, без съмнение, втори по авторитет човек в партията… Грубият, властен, подозрителен и жесток Сталин не търпял около себе си ярки и самостоятелни хора.
      Растящата популярност и влияние на Киров не биха могли да не предизвикат в него завист и подозрение".
      Много публицисти твърдяха, че по време на изборите за членове на ЦК на XVII конгрес на партията Сталин претърпял сериозно поражение, а Киров станал неоспорим фаворит. В книгата си "За Сталин и сталинизма" Р. Медведев пише: "Когато през нощта на 9 срещу 10 февруари комисията по преброяването отворила урните за гласуване, се оказало, че Сталин е получил по-малко гласове от Киров. Против Киров имало подадени само три гласа, против Сталин гласували 270 делегати на конгреса".
      Р. Медведев пише, че по време на конгреса " се образувал нелегален блок главно от секретари на обкоми и ЦК от националната компартия, повечето от които, едва ли не, усещали и разбирали грешната сталинска политика. Един от активните членове на този блок бил И.М. Варейкис, заемащ тогава поста секретар на Централно-Черноземната област. Беседите се водили в московските квартири на някакви отговорни работници, и в тях участвали Г.Орджоникидзе, Г. Петровски, М. Оралелашвили, А. Микоян.
      Взели решение за смяната на Сталин от поста Председател на Съвета на Народните Комисари или на ЦИК на СССР, а на поста генсек на ЦК на ВКП(б) да бъде избран С.М.Киров. Група делегати на конгреса говорили за това с Киров, но той категорично отказал, а без неговото съгласие целият план ставал неизпълним".
      По думите на Р. Конквист, "група водещи лидери - Петровски, Орджоникидзе, Варейкис се съгласили с тази идея. Шеболдаев…отишъл при Киров с това предложение. Киров му отказал, смятайки, че такава политика ще доведе до промяна на цялата партия. Когато той разказал за това на Сталин (който вече бил разбрал за това), той му казал, че за някои неща Сталин сам си е виновен добавяйки: "Ние ти казвахме, че не трябва да се действа така рязко"". Макар Д. Волкогонов да е бил невръстен и поради това не е присъствал на този конгрес, той твърди, че е разбрал за резултатите от гласуването и от интригите на делегатите против него, "Сталин външно запазил спокойствие. По нататък всичко вървяло по план".
      Някои съветолози виждали в заговора на Сталин против Киров не само неприязан към потенциалния съперник или желание да убие всички "интелигенти" - ленинци, но и стремеж на Сталин към съюз с Хитлер. По мнението на Алекс де Джонг, автор на книгата "Сталин и формирането на Съветския Съюз": " Ако убийството на Киров не подтикнало Сталин към унищожаване на старата болшевишка гвардия, и особено Бухарин, той никога не би могъл да подпише пакт с Хитлер, който доведе до втората световна война".
      Понеже, по мнението на съветолозите, мотиви за убийството на Киров Сталин имал предостатъчно, то Р. Конквист се се ограничава със забележката: "Във всеки случай Киров е бил препятствие и бил настроен враждебно против опитите на Сталин да укрепи своята власт". Доказателства за вината на Сталин в убийството на Киров, привеждани от западните и отечествените специалисти, се свеждат до следното.
      Д. Волкогонов: "В архивите, до които имах достъп, няма материали, позволяващи с голяма достоверност и яснота да се изкажа по "делото Киров". Ясно е едно, че това не е направено по заповед на Троцки, Зиновиев или Каменев, както до скоро гласеше официалната версия. Познавайки днес Сталин, неговата изключителна жестокост, коварство и вероломство, можем да предположим, че това е работа на неговите ръце. Едно от косвените доказателства е отстраняването на два-три "слоя" потенциални свидетели. А това вече е почерк на Сталин".
      Р. Конквист:
      "Понеже никога не беше посочен сериозен мотив, защо Ягода е искал да убие Киров (или е смятал, че ще може безнаказано да го убие), е ясно, че заповед е дал Сталин".
      Желязна логика! Ако убийците не са Троцки, Зиновиев или Каменев, то убиецът е Сталин. Ако убиецът не е Ягода, то вече е ясно - Сталин!
      Даже такъв противник на Сталин, като Адам Улам доказа несъстоятелността на версията за участието на Сталин при убийството на Киров. Той пише: "Роберт Конквист… и Рой Медведев… подкрепяха обяснението, за което намекна Хрушчов: че Сталин бил организирал убийството, действайки чрез Ягода, който дал съответните инструкции на Запорожец.
      Причината е двояка: Сталин завиждал на популярността на Киров в партията и имал желание да получи повод за разгръщане на кървави репресии против комунистическите велможи". Извода на А.Улам е следният: "Можем ли да допуснем, че ако Сталин е пожелал да се избави от Киров, то той би избрал за това такъв способ? Той имал основания да не се доверява на Ягода. През 1928 година Бухарин в разговор с Каменев му съобщил, че Ягода и Риков подкрепят неговата позиция. От други източници ни е известно, че главата на НКВД е подържал другарски отношения с Бухарин. През септември 1936 година Сталин изпратил Ягода в оставка… Могъл ли е той да му се довери при изпълнението на такава зловеща мисия през 1934 година?"
      А.Улаам справедливо отбелязва, че всевластния Сталин имал много други възможности за това, да се избави от неудобният му политически деец. Нещо повече, историкът справедливо подчертава, че за Сталин, като ръководител на страната, е било неизгодно да дава на гражданите на Съветската страна опасен пример, че всеки, който не го мързи, може да стреля по вождовете, като по кокошки и патици. Характерно е, че Троцки е гледал на стрелбата в Смолни като проява на бунт против властта на Сталин.
      Той с радост приветствал "убийството на Киров, умния и безжалостен ленинградски диктатор". В издавания от него "Бюлетин на опозицията" той философства: "Както и през царско време, политическите убийства са безпогрешен симптом на страшната атмосфера и предсказват началото на открита политическа криза.".
      За това, че някои граждани на СССР преценили убийството като сигнал за излизане проттив съществуващия строй, свидетелствуват сведенията на ОГПУ от така наречения "смоленски архив". В донесенията се докладвало за студент, който говорел: "Днес убиха Киров, утре ще убият Сталин". В смоленско село се пеела частушка, в която се припявало, че след убийството на Киров ще последва отмяна на купоните, а след убийството на Сталин ще се разпуснат колхозите.
      Но около доводите на Улам, съмняващ се, че Сталин би могъл да прибегне до убийството на своя политически съперник с помощта на ненадеждни хора от ОГПУ, можем да приведем аргументи в полза на това, че Киров изобщо не е бил съперник на Сталин. Твърдението, че Киров е имал някакъв шанс през 1934 година да смени Сталин, отхвърля реалностите на тези години. През това време е могло без труд да се определи мястото на всеки в партийната йерархия по това, в какъв ред се подреждали имената на висшите ръководители на страната и окачвали портретите по време на официалните церемонии. През 1934 година реда за подреждане бил следният: Сталин, Молотов, Ворошилов, Каганович, Калинин, Орджоникидзе, Куйбишев, Киров, Андреев, Косиор. При цялата важност на Ленинград и Ленинградска област, техният ръководител никога не е бил втори човек в страната. За разлика от Сталин, Молотов, Каганович, Куйбишев, Киров не е бил сред основните докладчици на конгреса. Наистина, на него, като на признат оратор, му било поръчано да говори на митинга, организиран на Червения площад по време на конгреса.
      Макар, че за резултатите от гласуването на конгреса, за които споменава Рой Медведев, да нямат документално потвърждение, сам по себе си факта, че лидерът на партията е получил много "черни точки", не било новост. Всеки който е чел стенограмите от партийните конгреси, в които се публикували резултатите от изборите за ЦК, знаят, че по време на гласуването по-известните лидери получавали много повече гласове "против", отколкото по-малко известните партийни лидери. Троцки, Зиновиев, Каменев и други при избирането им в състава на ЦК получавали няколко десетки гласове против от делегатите на конгресите. Независимо от това двадесетчленните ЦК ги издигали за членове на Политбюро. Както е известно на много от читателите от близкото минало, за избирането в партийното бюро и в профкомитета най много гласове "против" получаваха ръководителите на предприятията и другите по-забележителни фигури, а по-малко отрицателни гласове получаваха лицата, малко забележими в колектива. "Победата" на Киров може да свидетелства само за неговото сравнително скромно положение в партийната йерархия. Освен това, приведените данни не дават пълните резултати от гласуванията: освен Сталин и Киров в състава на ЦК са били избрани 71 членове и 68 кандидати.
      Предположенията за реакцията на Сталин за заговора на делегатите на конгреса също изглеждат съмнителни. Ако действително Орджоникидзе, член на ПБ, Петровски кандидат член на Политбюро, членовете на ЦК Варейкис, Микоян, Орахелашвили, Шеболдаев, предложили на Киров да ги подкрепи за смяната на Сталин, а той не само се отказал, но и съобщил за "заговора" на Сталин, то върхът на глупостта би било след това да застреля Киров и да пощади "заговорниците". ( Микоян и Петровски, както е известно доживяха благополучно до дълбока старост.).
      Не по-малко съмнителни са и сведенията за отношенията между Сталин и Киров в продължение на десетте месеца след приключването на конгреса през 1934г.. Доводите за отделни пререкания между Сталин и Киров са или ненадеждни, или не свидетелствуват за сериозни разногласия. Споменатите думи на някой си Дурмашкин от Рой Медведев, приятел на втория секретар на Ленинградския обком Чудов, че "след конгреса се забелязвало отчуждение между Сталин и Киров", не могат да бъдат доказателство.( Защо сме длъжни да вярваме на Дурмашкин, а да отхвърляме свидетелствата на членовете на Политбюро или другите хора от близкото обкръжение на Сталин, които не са забелязали такова "отчуждение"?). Много съмнително е твърдението, че Киров имал различна позиция от Сталин по въпроса за отношението на Коминтерна към социалдемокрацията. Да си представим, че Киров, който във всички свои публични изказвания е бил по-голям сталинист от Сталин, е започнал енергично да подкрепя социал-демократите, които всички комунисти по света, включително и опозицията, наричали "социал-фашисти"- значи да не се съобразим, да отхвърлим съветската и световната реалност на 30-те години.
      Но "шерлок холмовците", "разкрили" тайната за убийството на Киров, изхождат от това, че всички факти по отношение на Сталин и Киров от февруари до ноември 1934 г. говорят за престъпни намерения на Сталин. Сталин предлага на Киров да премине на работа в ЦК. Това не е току така! Видно е, че на Сталин му е по-удобно да убие Киров в Москва. Сталин оставя Киров в Ленинград. Ясно: той се страхува от Киров и иска да не му попречи да върши черните си дела. Сталин изпраща Киров в Сочи, където с Жданов съчиняват препоръка, как трябва да се осветява историята на Русия. Това е явна клопка! Сталин поспорил с Киров. Това е предверие към убийство. Волкогонов твърди: "Някои историци… смятат, че в отношенията на Сталин към Киров се появила студенина, по-голяма от официалната, която "лъхала от вожда" за някакви си незначителни прегрешения… Документите, хората, които познаваха Сталин и Киров по това време, с които ми се наложи да говоря, не твърдят нищо подобно".
      Изводът на Волкогонов е: "По скоро, Сталин умеел да пази дълбоко вътре в себе си чувствата и намеренията си".
      Версията за убийството на Киров по заповед на Сталин се основава върху убеждението, че Сталин винаги така се разправял с тези, които отначало са били негови близки сътрудници, но след това се превръщали в опасни съперници. Разбира се, жестоките закони на политическата борба свидетелствуват, че бившите съратници, оказали се на политическия Олимп, често встъпват в остра схватка един с друг, успявайки да свалят своите бивши съратници от върховете на държавната власт. Именно така постъпи Хрушчов със свои бивши съратници от Президиума на ЦК на КПСС през 1953-1955г., с изключение на Микоян и Суслов; така постъпиха с него колегите му от Президиума на ЦК с него през октомври 1964г.; така се разправи Горбачов със своите съпартийци от Политбюро. Можем да приведем и съвсем актуални примери от живота на новите върхове на страната.
      Ясно е, че Сталин не е бил изключение от правилото и сътрудничеството му със Зиновиев, Каменев, Бухарин, Риков отстъпва място на безмилостната борба против тях. Аналогично се променя и тяхното отношение към него. Не са лишени от драматизъм и отношенията между Сталин и неговите верни съратници, за което свидетелствува самоубийството на Орджоникидзе през 1937г., речите на Сталин против Молотов и Микоян на октомврийския пленум през 1952г.. Заедно с това , от 20-те човека, намиращи се в състава на Политбюро през 1930г.(тоест тогава, когато Сталин се освобождава от своите основни политически съперници) до края на 1952 година, 16 имаха статут на членове на Политбюро до смъртта си или влизаха в състава на висшите органи на партията - Президиум на ЦК, избран след смъртта на Сталин през март 1953г.. Сталин поддържал не само тесни делови, но и неформални другарски отношения със своите колеги по ръководство. С Киров го свързвала дългогодишна тясна дружба и никой до сега не може да даде каквито и да са сериозни данни за разрив или влошаване на техните отношения.
      Не по-малко оскъдни се оказаха усилията на комисията на КПСС, разследвала обстоятелствата свързани с убийството на Киров от 1956г. в продължение на няколко години. Както твърди Рой Медведев, запознал се с резултатите на комисията, Хрушчов му забранил да ги публикува, заявявайки, "Докато в света има империализъм, ние не можем да публикуваме такъв документ!.."
      Можем да предположим, че по скоро всички изводи на комисията не са съвпадали с преднамереното мнение на Хрушчов за ролята на Сталин при убийството на Киров, а фразата за империализма, с която винаги обичал да се кичи Първия секретар, е присъствала винаги в неговия речев оборот.
      Последвалите усилия, в средата на 80-те години, предприети с цел да се намери "неопровержими" доказателства за вината на Сталин при убийството на Киров, също се оказаха неуспешни.
      Анализирайки съществуващите факти за убийството на Киров А. Улам стига до извода: "Убийството на Киров е бил акт, замислен и осъществен от един, единствен човек- Николаев".
      Възможно е, това да е било така, или убийствата от ревност заемат не малка част от престъпленията.
      Но, независимо от това, че версията за убийството на Киров от Сталин през десетилетията от нейното съществуване не успя нито да бъде доказана, нито безпогрешно да бъде обоснована, тя служеше като обяснение за действията на Сталин и на неговият характер.



КНИГИ