КЪМ ВЪПРОСИТЕ НА КОМУНИЗМА
ЙОСИФ СТАЛИН
Посвещавам на Ленинградската организация на ВКП(б)
Й.Сталин
I ОПРЕДЕЛЕНИЕТО НА ЛЕНИНИЗМА
В брошурата "За основите на ленинизма" е дадено известно определение на ленинизма, което, по всичко изглежда, получи право на гражданство. Това определение гласи:
"Ленинизмът е марксизъм в епохата на империализма и пролетарската революция. По-точно: ленинизмът е теория и тактика на пролетарската революция изобщо, теория и тактика на пролетарската диктатура в частност".
Правилно ли е това?
Аз мисля, че то е правилно. То е правилно, първо, защото посочва историческите корени на ленинизма, характеризирайки го като марксизъм в епохата на империализма, в противовес на някои критици на Ленин, които погрешно мислят, че ленинизмът е възникнал след империалистическата война. То е неправилно, второ, защото правилно отбелязва международния характер на ленинизма, в противовес на социалдемокрацията, която смята, че ленинизмът е приложим само при руските национални условия. То е правилно, трето, защото правилно отбелязва органическата връзка на ленинизма с учението на Маркс, характеризирайки го като марксизъм в епохата на империализма, в противовес на някои критици на ленинизма, а само за възстановяване на марксизма и прилагането му към руската действителност.
Всичко това като че ли не се нуждае от особени коментарии.
При все това в нашата партия се намират, изглежда, хора, които смятат за необходимо да дадат по-друго определение на ленинизма. Ето например Зиновиев мисли, че:
"Ленинизмът е марксизъм в епохата на империалистическите войни и световната революция, започнала се непосредствено в страна, където преобладават селяните".
Какво могат да означават подчертаните от Зиновиев думи? Какво означава включването в определението на ленинизма неразвитостта на Русия, нейния селски характер?
Това означава наливане вода във воденицата на Бауер и Кауцки, коиъто отричат приложимостта на ленинизма в другите, капиталистически по-развити страни.
Не ще и дума, че селският въпрос има за Русия огромно значение и че нашата страна е селска. Но какво значение може да има този факт за характеризиране основите на ленинизма? Нима ленинизмът се е създал само на руска почва и само за Русия, а не на почвата на империализма и не за империалистическите страни изобщо? Нима такива трудове на Ленин като "Империализмът като най-висок стадий на капитализма", Държавата и революцията", ""Левичарството" - детска болест в комунизма" и т.н. имат значение само за Русия, а не изобщо за всички империалистически страни? Нима ленинизмът не е обобщение на опита на революционното движение във всички страни? Нима основите на теорията и тактиката на ленинизма не са пригодни, не са задължителни за пролетарските партии във всички страни? Нима Ленин не бе прав, когато казваше, че "болшевизмът може да служи като образец на тактиката за всички" (виж т. XXIII, стр.386). Нима Ленин не бе прав, когато говореше за "международното значение" на съветската власт и на основите на болшевишката теория и тактика"? (виж т. XXV, стр. 171 - 172). Нима не са правилни например следните думи на Ленин:
"В Русия пролетарската диктатура неизбежно ще се отличава с някои особености в сравнение с напредналите страни вследствие твърде голямата изостаналост и дребнобуржоазност на нашата страна. Но основните сили - и основните форми на общественото стопанство - в Русия са същите, както и във всяка друга капиталистическа страна, така че тези особености могат да засягат само не най-главното" (виж т. XXIV, стр. 508).
Но ако всичко това е вярно, не следва ли оттук, че определението на ленинизма, дадено от Зиновиев, не може да се признае за правилно?
Съвместимо ли е това национално-ограничено определение на ленинизма с интернационализма?
II ГЛАВНОТО В ЛЕНИНИЗМА
В брошурата "За основите на ленинизма" се казва:
"Някои мислят, че основното в ленинизма е селският въпрос, че изходният пункт на ленинизма е въпросът за селяните, тяхната роля и важност. Това е съвършено невярно. Основният въпрос в ленинизма, неговият изходен пункт не е селският въпрос, а въпросът за диктатурата на пролетариата, за условията на нейното завоюване, за условията на нейното укрепване. Селският въпрос, като въпрос за съюзниците на пролетариата в борбата му за властта, е производен въпрос".
Правилно ли е това положение?
Аз мисля, че е правилно. Това положение напълно произтича от определението на ленинизма. И наистина, ако ленинизмът е теория и тактика на пролетарската революция, а основното съдържание на пролетарската революция е пролетарската диктатура - то ясно е, че главното в ленинизма е въпросът за пролетарската диктатура, разработката на този въпрос, обосноваването и конкретизирането на този въпрос.
При все това Зиновиев очевидно не е съгласен с това положение. В статията си "В памет на Ленин" той пише:
"Въпросът за ролята на селяните, както вече казах, е основният въпрос на болшевизма, на ленинизма."
Това твърдение на Зиновиев, както виждате, изцяло произтича от неправилното определение на ленинизма, дадено от Зиновиев. За това и то е така неправилно, както е неправилно неговото определение на ленинизма.
Правилен ли е тезисът на Ленин, че пролетарската диктатура е "основното съдържание на пролетарската революция"? (виж т. XXIII, стр. 337.) Безусловно правилен. Правилен ли е тезисът, че ленинизмът е теория и тактика на пролетарската революция? Аз мисля, че е правилен. Но тогава какво следва оттук? Оттук следва, че основният въпрос на ленинизма, неговият изходен пункт, неговата основа е въпросът за пролетарската диктатура.
Нима не е вярно, че въпросът за империализма, въпросът за скокообразния характер на развитието на империализма, въпросът за победата на социализма в една страна, въпросът за пролетарската държава, въпросът за ролята на партията в системата на пролетарската диктатура, въпросът за пътищата на социалистическото строителство - че всички тези въпроси са разработени именно от Ленин? Нима не е вярно, че именно тези въпроси са основата, фундаментът на идеята за пролетарската диктатура? Нима не е вярно, че без разработването на тези основни въпроси разработването на селския въпрос от гледището на пролетарската диктатура би било немислимо?
Не ще и дума, че Ленин беше познавач на селския въпрос. Не ще и дума, че селският въпрос, като въпрос за съюзника на пролетариата, има грамадно значение за пролетариата и е съставна част на основния въпрос за пролетарската диктатура. Но нима не е ясно, че ако пред ленинизма не стоеше основният въпрос за пролетарската диктатура, то не щеше да съществува и производният въпрос за съюзника на пролетариата, въпросът за селяните? Нима не е ясно, че ако пред ленинизма не стоеше практическият въпрос за завладяването на властта от пролетариата, то не щеше да съществува и въпросът за съюза със селяните?
Ленин не би бил най-великият пролетарски идеолог, какъвто той е несъмнено, а би бил прост "селски философ", какъвто често го рисуват чуждестранните литературни филистери, ако при разработването на селския въпрос той не стоеше на базата на теорията и тактиката на пролетарската диктатура, а вън от тази база и независимо от нея.
Едно от двете:
или селският въпрос е главното в ленинизма, и тогава ленинизмът не е пригоден, не е задължителен за капиталистически развитите страни, за страните, които не са селски страни;
или главното в ленинизма е пролетарската диктатура, и тогава ленинизмът е интернационално учение на пролетариите от всички страни, пригодно и задължително за всички без изключение страни, в това число и за капиталистически развитите страни.
Трябва да се избере едното или другото.
III ВЪПРОСЪТ ЗА "ПЕРМАНЕНТНАТА" РЕВОЛЮЦИЯ
В брошурата " За основите на ленинизма" "теорията за перманентната революция" се оценява като "теория", която подценява ролята на селяните. Там е казано:
"Ленин значи воюваше с привържениците на "перманентната" революция не поради въпроса за непрекъснатостта, защото Ленин сам стоеше на гледището за непрекъснатата революция, а поради това, че те подценяваха ролята на селяните, които са най-големият резерв на пролетариата."
Тази характеристика на руските "перманентници" се смяташе до последно време за общопризната. При все това, бидейки изобщо правилна, тя не може обаче да се признае за изчерпателна. Дискусията през 1924 година, от една страна, и внимателното анализиране трудовете на Ленин, от друга страна, показаха, че грешката на руските "перманентници", се състоеше не само в подценяване силите и способностите на пролетариата да поведе след себе си селяните, в неверието в идеята за хегемонията на пролетариата.
Затова в брошурата си " Октомврийската революция и тактиката на руските комунисти" (декември 1924 г.) аз разширих тая характеристика и я замених с друга, по-пълна. Ето какво е казано в тази брошура:
"Досега обикновено се подчертаваше едната страна на теорията за "перманентната революция" - неверието в революционните възможности на селското движение. Сега, за по-голяма вярност, тази страна трябва да се допълни с друга страна - неверие в силите и способностите на пролетариата на Русия."
Това, разбира се, не значи, че ленинизмът беше и е против идеята за перманентната революция без кавички, провъзгласена от Маркс в четиридесетте години на миналия век. Напротив, Ленин беше единственият марксист, който правилно разбра и разви идеята за перманентната революция. Разликата между Ленин и "перманентниците" по този въпрос е в това, че "перманентниците" изопачаваха идеята за перманентната революция на Маркс, като я превърнаха в безжизнена, книжна мъдрост, докато Ленин я взе в чистия и вид и направи от нея една от основите на своята теория за революцията. Трябва да се помни, че идеята за прерастване на буржоазнодемократическата революция в революция социалистическа, изказана от Ленин още в 1905 година, е една от формите, която прие Марксовата теория за перманентната революция. Ето какво писа по това Ленин още в 1905 година:
"От демократическата революция ние веднага ще започнем да преминаваме, и то в зависимост от нашата сила, от силата на съзнателния и организиран пролетариат, ще започнем да преминаваме към социалистическата революция. Ние сме за непрекъснатата революция. Ние не ще се спрем насред пътя ...
Без да изпадаме в авантюризъм, без да изменяме на своята научна съвест, без да търсим евтина популярност, ние можем да кажем и казваме само едно: ние с всички сили ще помогнем на цялото селячество да извърши демократическата революция, за да бъде толкова по-леко на нас, пролетарската партия, да преминем колкото се може по-скоро към новата и по-висша задача - социалистическата революция" (виж т. VIII, стр. 186 - 187).
А ето какво пише Ленин на тази тема шестнадесет години по-късно, след завземането на властта от пролетариата:
"Кауцкиевци, Хилфердинговци, Мартовци, Черновци, Хилквитовци, Лонгевци, Макдоналдовци, Туратовци и други герои на "II ?" марксизъм не можаха да разберат ... съотношението между буржоазнодемократическата и пролетарско-социалистическата революция. Първата прераства във втората. Втората пътьом разрешава въпросите на първата. Втората закрепва делото на първата. Борбата и само борбата решава доколко ще се удаде на втората да надрасне първата" (виж т. XXVII, стр. 26).
Аз обръщам особено внимание върху първия цитат, взет от статията на Ленин "Отношението на социалдемокрацията към селското движение", напечатана на 1 септември 1905 г. Аз подчертавам това за сведение на ония, които все още продължават да твърдят, че уж Ленин дошъл до идеята за прерастването на буржоазнодемократическата революция в революция социалистическа, до идеята за перманентната революция след империалистическата война. Този цитат не оставя никакво съмнение в това, че тези хора дълбоко се заблуждават.
IV ПРОЛЕТАРСКАТА РЕВОЛЮЦИЯ И ДИКТАТУРАТА НА ПРОЛЕТАРИАТА
Кои са характерните черти на пролетарската революция за разлика от буржоазната революция?
Разликата между пролетарската и буржоазната революция би могла да се сведе към пет основни пункта:
1) Буржоазната революция се започва обикновено при наличността на повече или по-малко готови форми на капиталистическия строй, израснали и узрели в недрата на феодалното общество още преди откритата революция, докато пролетарската революция се започва при липса или почти при липса на готови форми на социалистическия строй.
2) Основната задача на буржоазната революция се свежда до завладяване на властта и привеждането и в съответствие със съществуващата буржоазна икономика, докато основната задача на пролетарската революция се свежда до това, след като завладее властта, да построи новата, социалистическата икономика.
3) Буржоазната революция обикновено се завършва със завземането на властта, докато за пролетарската революция завземането на властта е само нейно начало, при което властта се използува като лост за преустройване на старата икономика и за организиране на новата.
4) Буржоазната революция се ограничава със заменяне властта на една експлоататорска група с властта на друга експлоататорска група, поради което тя не се нуждае от разрушаване на старата държавна машина, докато пролетарската революция сваля от властта всички възможни експлоататорски групи и поставя на власт вожда на всички трудещи се и експлоатирани, класата на пролетариите, поради което тя не може да не разруши старата държавна машина и да я замени с нова.
5) Буржоазната революция не може да сплоти около буржоазията за що - годе дълъг период милионните трудещи се и експлоатирани маси именно затова, защото те са трудещи се и експлоатирани, докато пролетарската революция може и трябва да ги свърже с пролетариата в продължителен съюз именно като трудещи се и експлоатирани, ако тя иска да изпълни своята главна задача - заздравяването на пролетарската власт и създаването на нова, социалистическа икономика.
Ето някои от основните положения на Ленин по този въпрос:
"Едно от основните различия - казва Ленин - между буржоазната и социалистическата революция е това, че за буржоазната революция, която израства от феодализма, в недрата на стария строй постепенно изменят всичките страни на феодалното общество. Пред буржоазната революция имаше само една задача - да помете, да отхвърли, да строши всички вериги на старото общество. Изпълнявайки тази задача, всяка буржоазна революция изпълнява всичко, което се иска от нея:тя усилва растежа на капитализма. В съвършено друго положение е социалистическата революция. Колкото по-неразвита е страната, на която се е паднало, поради зигзагите на историята, да започне социалистическата революция,толкова по-трудно е за нея да премине от старите, капиталистически отношения към социалистическите. Тук към задачите на разрушаването се прибавят нови, нечувано мъчни задачи - организационни" (виж т. XXII, стр. 315).
"Ако народното творчество на руската революция - продължава Ленин - минало през великия опит на 1905 година, не беше създало Съветите още през февруари 1917 година, то в никакъв случай те не биха могли да вземат властта през октомври, тъй като успехът зависеше само от наличността на вече готови организационни форми на движението, обхванало милиони.Тази готова форма бяха Съветите и затова в политическата област нас ни очакваха ония блестящи успехи, онова непрекъснато триумфално шествие, което ние преживяхме, защото новата форма на политическата власт беше готова и на оставаше само с няколко декрета да превърнем Съветската власт от зачатъчното състояние, в една законнопризната форма, която се затвърди в руската държава - в Руската съветска република" (виж т. XXII, стр. 315).
"Оставаха още - казва Ленин - две гигантско трудни задачи, чието решение по никакъв начин не можеше да бъде продължение на онова триумфално шествие, каквото представляваше нашата революция през първите месеци" (виж т. XXII, стр. 315).
"Първо, това бяха вътрешноорганизационни задачи, които стоят пред всяка социалистическа революция. Различието на социалистическата революция от буржоазната е именно в това, че във втория случай има готови форми на капиталистически отношения, а Съветската власт - пролетарската - не получава тия готови отношения, ако не се считат най-развитите капиталистически форми, които в действителност обхващат неголямата връхна част на промишлеността и съвсем малко още са засегнали земеделието. Организация на отчетността, контрол над най-едрите предприятия, превръщане на целия държавен икономически механизъм в единна голяма машина, в един стопански организъм, който работи така, че стотици милиони хора да се ръководят по един план - ето гигантската организационна задача, която легна върху нашия гръб. При сегашните условия на труда тя по никакъв начин не се поддаваше на "ураджийско" решение, както ни се удаваше да решим задачите на гражданската война" (виж пак там, стр.316).
"Втората от грамадните трудности ... е международният въпрос. Ако ние така лесно се справихме с бандите на Керенски, ако ние така лесно създадохме власт в нашата страна, ако ние без най-малък труд получихме декрет за социализиране на земята, за работнически контрол - ако ние тъй леко получихме всичко това, то е само поради туй, че благоприятно стеклите се условия за кратко време ни прикриха от международния империализъм. Международният империализъм с цялата мощ на своя капитал, с високо организираната си военна техника, която представлява истинска сила, истинска крепост на международния капитал, в никакъв случай и при никакви условия не може да заживее мирно наред със Съветската република нито по своето обективно положение, нито поради икономическите интереси на оная капиталистическа класа, която е въплатена в него - не можеше поради търговските връзки и международните финансови отношения. Тук конфликтът е неизбежен. Тук е най-голямата трудност за руската революция, нейната най-голямата историческа проблема: необходимостта да реши международните задачи, необходимостта да предизвика международната революция" (виж т. XXII, стр.317).
Такъв е вътрешният характер и основният смисъл на пролетарската революция.
Може ли да се извърши такова коренно преустройство на старите буржоазни порядки без насилствена революция, без пролетарска диктатура?
Ясно е, че не може. Да мислиш, че такава революция може да се извърши мирно, в рамките на буржоазната демокрация, която е приспособена към господството на буржоазията - ще рече или да си се умопобъркал и да си загубил нормалните човешки понятия, или да се откажеш грубо и открито от пролетарската революция.
Това положение трябва да бъде подчертано с толкова по-голяма сила и категоричност, че ние имаме работа с пролетарска революция, която засега е победила само в една страна, която е заобиколена от враждебни капиталистически страни и чиято буржоазия не може да не бъде поддържана от международния капитал.
Ето защо Ленин казва, че "освобождението на потиснатата класа е невъзможно не само без насилствена революция, но и без унищожение на оня апарат на държавната власт, който е създаден от господствуващата класа" (виж т. XXI, стр. 373).
""Нека по-напред, при запазване на частната собственост, т.е. при запазване властта и потисничеството на капитала, мнозинството от населението се изкаже за пролетарската партия - само тогава тя може и трябва да вземе властта" - така говорят дребнобуржоазните демократи, фактическите слуги на буржоазията, които наричат себе си "социалисти"" (виж т. XXIV, стр. 647).
"А ние казваме: "нека по-напред революционният пролетариат събори буржоазията, сломи капиталистическия гнет и разруши буржоазния държавен апарат - тогава победилият пролетариат ще съумее бързо да привлече на своя страна съчуствието и поддръжката на трудещите се непролетарски маси, удовлетворявайки ги за сметка на мнозинството от експлоататорите"" (т. XXIV, стр. 647).
За да спечели на своя страна мнозинството от населението - продължава Ленин - пролетариатът трябва, първо, да събори буржоазията и да вземе държавната власт в своите ръце; той трябва, второ, да въведе Съветска власт, като разбие на пух и прах стария държавен апарат, с което той изведнъж подрива господството, авторитета и влиянието на буржоазията и на дребнобуржоазните съглашатели сред непролетарските трудещи се маси. Той трябва, трето, да доунищожи влиянието на буржоазията и на дребнобуржоазните съглашатели сред мнозинството от пролетарските трудещи се маси чрез революционното задоволяване на техните икономически нужди за сметка на експлоататорите" (виж пак там, стр 641).
Такива са характерните признаци на пролетарската революция.
Какви са, във връзка с това, основните черти на пролетарската диктатура, щом като се признава, че пролетарската диктатура е основното съдържание на пролетарската революция?
Ето най-общото определение на пролетарската диктатура, което дава Ленин:
"Пролетарската диктатура не е завършване на класовата борба, а е нейно продължение в нови форми. Пролетарската диктатура е класовата борба на победилия и взел в своите ръце политическата власт пролетариат против победената, но още неунищожена, неизчезнала, непрестанала да оказва съпротива, против усилилата съпротивата си буржоазия" (виж т. XXIV, стр. 311).
Възразявайки против смесването на пролетарската диктатура с "общонародната", "общоизборната" власт, с "некласовата" власт, Ленин казва:
"Оная класа, която е взела в ръцете си политическото господство, взела го е, съзнавайки, че го взема сама. Това се съдържа в понятието пролетарска диктатура. Това понятие има смисъл само тогава, когато една класа знае, че тя сама взема в ръцете си политическата власт и не лъже нито себе си, нито другите с приказки за "общонародна, общоизборна, от целия народ осветена "власт" (виж т. XXVI, стр. 286).
Това обаче не значи, че властта на една класа, класата на пролетариата, която не дели и не може да дели властта с други класи, не се нуждае за осъществяването на своите цели от помощ, от съюз с трудещите се и експлоатирани маси на другите класи. Напротив. Тази власт, властта на една класа, може да бъде утвърдена и проведена докрай само чрез особена форма на съюз между пролетарската класа и трудещите се маси от дребнобуржоазните класи, преди всичко трудещите се селски маси.
Каква е тази особена форма на съюз, в какво се състои тя? Не противоречи ли изобщо този съюз с трудещите се маси от другите, непролетарски класи на идеята за диктатурата на една класа?
Тя, тази особена форма на съюз, се състои в това, че ръководната сила в този съюз е пролетариатът. Тя, тази особена форма на съюз, се състои в това, че ръководителят на държавата, ръководителят в системата на пролетарската диктатура е една партия, партията на пролетариата, партията на комунистите, която не дели и не може да дели ръководството с други партии.
Както виждате, противоречието тук е само привидно, мнимо.
"Пролетарската диктатура - казва Ленин - е особена форма на класов съюз между пролетариата - авангарда на трудещите се - и многобройните пролетарски трудещи се слоеве (дребната буржоазия, дребните стопани, селяните, интелигенцията и т. н.)или мнозинството от тях, особена форма на съюз против капитала, на съюз, целта на който е пълното събаряне на капитала, пълното смазване съпротивата на буржоазията и опитите за реставрация, окончателното построяване и укрепване на социализма. Това е особен вид съюз, който се изгражда при особена обстановка, именно в обстановката на бясна гражданска война, това е съюз на твърдите привърженици на социализма с колебаещите се негови съюзници,понякога с "неутралните" (в такъв случай съюзът от съглашение за борба се превръща в съглашение за неутралитет), съюз между икономически, политически, социално и духовно нееднакви класи" (виж т. XXIV, стр. 311).
В един от своите инструктивни доклади Каменев, полемизирайки против такова разбиране на пролетарската диктатура, казва:
"Диктатурата не е съюз на една класа с друга."
Аз мисля, че Каменев тук има предвид преди всичко едно място от моята брошура "Октомврийската революция и тактика на руските комунисти", където е казано:
"Пролетарската диктатура не е просто правителствена върхушка, "умело" "подбрана" от грижливата ръка на "опитен стратег" и "разумно опираща се" на едни или други слоеве от населението. Пролетарската диктатура е класов съюз на пролетариата с трудещите се селски маси за събаряне на капитала, за окончателна победа на социализма при условие, че ръководна сила в този съюз е пролетариатът".
Аз изцяло поддържам тази формулировка за пролетарската диктатура, защото мисля, че тя изцяло и напълно съвпада с току що приведената формулировка на Ленин.
Аз твърдя, че твърдението на Каменев, че "диктатурата не е съюз на една класа с друга", дадено в такава категорична форма, няма нищо общо с Лениновата теория за пролетарската диктатура.
Аз твърдя, че така могат да говорят само хора, които не са разбрали смисъла на идеята за спойката, на идеята за съюза между пролетариата и селяните, на идеята за съюза между пролетариата и селяните, на идеята за хегемонията на пролетариата в този съюз.
Така могат да говорят само хора, които не са разбрали Лениновия тезис, че:
"Само съглашението със селяните може да спаси социалистическата революция в Русия, докато не е настъпила революцията в другите страни" (виж т. XXVI, стр.238).
Така могат да говорят само хора, които не са разбрали твърдението на Ленин:
"Висшият принцип на диктатурата" - това е запазването съюза на пролетариата със селяните, за да може пролетариатът да задържи ръководещата роля и държавната власт" (виж т. XXV, стр. 460).
Отбелязвайки една от най-важните цели на диктатурата, целта да се потискат експлоататорите, Ленин казва:
"Научното понятие на диктатурата не означава нищо друго освен с нищо неограничена, от никакви закони, от абсолютно никакви правила нестеснявана, опираща се непосредствено на насилието власт" (виж т. XXV, стр. 441).
"Диктатурата означава - запомнете това веднъж завинаги, господа кадети - неограничена, опираща се на силата, а не на закона власт. През време на гражданската война всяка победила власт може да бъде само диктатура" (виж т. XXV, стр.436).
Но с насилието, разбира се, не се изчерпва пролетарската диктатура, макар че без насилие няма диктатура.
"Диктатурата - казва Ленин - означава не само насилие, макар че тя е невъзможна без насилие, тя означава също по-висока организация на труда отколкото предидущата организация" (виж т. XXIV, стр. 305).
"Пролетарската диктатура ... не е само насилие над експлоататорите и даже не е, главно, насилие. Икономическата основа на това революционно насилие, залогът за неговата жизненост и успех е това, че пролетариатът представлява и осъществява по-висок тип обществена организация на труда в сравнение с капитализма. В това е същността. В това е източникът на силата, залогът за неизбежната и пълна победа на комунизма" (виж т. XXIV, стр. 335-336)...
"Главната нейна същност (т.е. същността на диктатурата И.Ст.) е организираността и дисциплинираността на челния отред на трудещите се, на неговия авангард, на неговия единствен ръководител - пролетариата. Неговата цел е да създаде социализма, за да унищожи делението на обществото на класи, да направи всички членове на обществото трудещи се, да отнеме почвата за всяка експлоатация на един човек от друг. Тази цел не може да се осъществи изведнъж, тя изисква доста продължителен преходен период от капитализма към социализма - и поради това, че реорганизирането на производството е трудно нещо, и поради това, че е необходимо време за коренни промени във всичките области на живота, и поради това, че грамадната сила на навика към дребнобуржоазно и буржоазно стопанисване може да се преодолее само чрез дълга, упорита борба. Затова именно Маркс говори за цял период на пролетарска диктатура като за период на преминаване от капитализма към социализма" (виж пак там, стр. 314).
Такива са характерните черти на пролетарската диктатура.
Оттука трите основни страни на пролетарската диктатура.
1) Използване властта на пролетариата за смазване на експлоататорите, за защита на страната, за заздравяване връзките с пролетариите от други страни, за развитие и победа на революцията във всички страни.
2) Използване властта на пролетариата за пълно откъсване на трудещите се и експлоатирани маси от буржоазията, за заздравяване съюза на пролетариата с тези маси, за въвличане на тези маси в социалистическото строителство, за държавно ръководене на тези маси от страна на пролетариата.
3) Използване властта на пролетариата за организиране на социализма, за унищожаване на класите, за преминаване към общество без класи, към социалистическо общество.
Пролетарската диктатура е съединение на всички тези три страни. Нито една от тези страни не може да се вземе за единствен характерен признак на пролетарската диктатура и обратно - достатъчна е липсата дори на един от тези признаци, за да престане пролетарската диктатура да бъде диктатура при капиталистическото окръжение. За това нито една от тези три страни не може да бъде изключена без опастност да се изопачи понятието за пролетарската диктатура. Само всички тези три страни, взети заедно, ни дават пълно и завършено понятие за пролетарската диктатура.
Пролетарската диктатура има свои периоди, свои особени форми и разнообразни методи на работа. През периода на гражданската война особено бие в очи насилствената страна на диктатурата. Но от това съвсем не следва, че през периода на гражданската война не се извършва никаква строителна работа. Без строителна работа е невъзможно да се води гражданска война. През периода на социалистическото строителство, напротив особено бие в очи мирната, организаторската, културната работа на диктатурата, революционната законност и т.н. Но от това също така съвсем не следва, че насилствената страна на диктатурата е отпаднала или че може да отпадне през строителния период. Органите за потискане, армията и другите организации, са необходими сега, в момента на строителството, също така, както и през периода на гражданската война. Без наличността на тези органи не е възможна никаква що-годе осигурена строителна работа на диктатурата. Не трябва да се забравя, че революцията е победила за сега само в една страна. Не трябва да се забравя, че докато съществува капиталистическо окръжение, ще съществува и опастността от интервенция с всичките произтичащи от тази опастност последствия.
V ПАРТИЯТА И РАБОТНИЧЕСКАТА КЛАСА В СИСТЕМАТА НА ПРОЛЕТАРСКАТА ДИКТАТУРА
По-горе аз говорих за пролетарската диктатура от гледището на нейната историческа неизбежност, от гледището на нейната държавна природа и, най-после, от гледището на нейните разрушителни и творчески задачи, които се разрешават в продължение на цял исторически период, наречен преходен период от капитализма към социализма.
Сега ние трябва да поговорим за диктатурата на пролетариата от гледището на нейното устройство, от гледището на нейния "механизъм", от гледището на ролята и значението на ония "трансмисии", "лостове" и "направляваща сила", чиято съвкупност образува "системата на пролетарската диктатура" (Ленин) и при чиято помощ се извършва всекидневната работа на пролетарската диктатура.
Какво нещо са тези "трансмисии" или "лостове" в системата на пролетарската диктатура? Какво нещо е тази "направляваща сила"? За какво са потребни те?
Лостове или трансмисии - това са самите ония масови пролетарски организации, без чиято помощ е невъзможно да се осъществи диктатурата.
Направляваща сила - това е челният отряд на пролетариата, това е неговият авангард, който е главната ръководна сила на пролетарската диктатура.
Тези трансмисии, лостове и направляваща сила са необходими на пролетариата, защото без тях той би се оказал в борбата си за победа в положението на армия без оръжие пред лицето на организация и въоръжен капитал. Тези организации са необходими на пролетариата, защото без тях той би претърпял неминуемо поражение в борбата си за събаряне на буржоазията, в борбата си за укрепване на своята власт, в борбата си за изграждане на социализма. Систематичната помощ на тези организации и направляващата сила на авангарда са необходими, защото без тези условия не е възможна никаква що-годе трайна и крепка пролетарска диктатура.
Какви са тези организации?
Първо, това са работническите професионални съюзи с техните разклонения в центъра и по места във формата на цяла редица производствени, културни, възпитателни и други организации. Те обединяват работниците от всички професии. Те са безпартийна организация. Професионалните съюзи можем да наречем всеобща организация на госпоствуващата в нашата страна работническа класа. Те са школа на комунизъм. Те излъчват от своята среда най-добрите работници за ръководна работа във всички клонове на управлението. Те осъществяват връзката между най-съзнателните и изостаналите сред работническата класа. Те свързват работническите маси с авангарда на работническата класа.
Второ, това са Съветите с техните многобройни разклонения в центъра и по места във формата на административни, стопански, военни, културни и др. Държавни организации плюс безбройно множество самоинициативни масови обединения на трудещите се, които окръжават тези организации и ги свързват с населението. Съветите са масова организация на всички трудещи се в града и селото. Те са безпартийна организация. Съветите са непосредствен израз на пролетарската диктатура. През Съветите минават всички най-разнообразни мероприятия по укрепването на диктатурата и изграждането на социализма. Чрез Съветите се осъществява държавното ръководство на селяните от страна на пролетариата. Съветите съединяват милионите трудещи се маси с пролетарския авангард.
Трето, това е кооперацията от всички видове с всичките и разклонения. Тя е масова организация на трудещите се, организация безпартийна, която ги обединява преди всичко като потребители, а така също, с течение на времето, и като производители (селскостопанската кооперация). Тя придобива особено значение след укрепването на пролетарската диктатура, през периода на широкото строителство. Тя улеснява връзката на пролетарския авангард със селските маси и създава възможност да се въвлекат последните в потока на социалистическото строителство.
Четвърто, това е младежкият съюз. Той е масова организация на работническата и селска младеж, организация безпартийна, но тясно свързана с партията. Той има за задача да помага на партията за възпитаването на младото поколение в духа на социализма. Той дава млади резерви за всички останали масови пролетарски организации във всичките клонове на управлението. Младежкият съюз придоби особено значение след укрепването на пролетарската диктатура, през периода на широката културна и възпитателна работа на пролетариата.
Най-после, това е партията на пролетариата, неговият авангард. Нейната сила се състои в това, че тя набира в себе си всичко най-добро из средата на пролетариата от всички негови масови организации. Нейното предназначение е да обединява работата на всички без изключение масови пролетарски организации и да насочва действията им към една цел - освобождението на пролетариата. А да се обединят и насочват те към една цел е абсолютно необходимо, защото без това не е възможно единството на пролетарската борба, защото без това не е възможно ръководенето на пролетарските маси в борбата им за власт, в борбата им за социалистическо строителство. Но да обединява и насочва дейността на масовите пролетарски организации е способен само авангардът на пролетариата, неговата партия. Само партията на пролетариата, само партията на комунистите е способна да играе тази роля на главен ръководител в системата на пролетарската диктатура.
Защо?
"Защото, първо, партията е сборен пункт на най-добрите елементи от работническата класа, които имат непосредствени връзки с безпартийните пролетарски организации и твърде често ги ръководят: защото, второ, партията, като сборен пункт на най-добрите водачи на работническата класа, способни да ръководят всички форми на организация на своята класа; защото, трето, партията, като най-добра школа за подготвяне водачи на работническата класа, по своя опит и авторитет е единствената организация, способна да централизира ръководството на пролетарската борба и да превърне по такъв начин всички видове безпартийни организации на работническата класа в обслужващи органи и трансмисиионни ремъци, които я свързват с класата" (виж "За основите на ленинизма").
Партията е главната ръководна сила в системата на пролетарската диктатура.
"Партията е висшата форма на класово обединение на пролетариата" (Ленин).
И така: професионалните съюзи като масова пролетарска организация, която свързва партията с класата преди всичко по производствена линия; Съветите като масова организация на трудещите се, която свързва партията с последните преди всичко по държавна линия; кооперацията като масова организация главно на селяните, която свързва партията със селските маси преди всичко по стопанска линия, по линията на въвличане селяните в социалистическото строителство; младежкият съюз като масова организация на работническата и селска младеж, която е призвана да улесни пролетарския авангард в социалистическото възпитание на новото поколение и в подготовката на млади резерви; и, най-после, партията като главна направляваща сила в системата на пролетарската диктатура, която е призвана да ръководи всички тези масови организации - такава е изобщо картината на "механизма" на диктатурата, картината на "системата на пролетарската диктатура".
Без партията като главна ръководна сила не е възможна една що-годе трайна и крепка пролетарска диктатура.
По такъв начин, изразявайки се с думите на Ленин, "получава се, общо взето, един формално некомунистически, гъвкав и сравнително широк, твърде могъщ пролетарски апарат, чрез който партията е тясно свързана с класата и с масата и чрез който, под ръководството на партията, се осъществява диктатурата на класата" (виж т. XXV, стр. 192).
Това не значи, разбира се, че партията може или трябва да замени професионалните съюзи, Съветите и другите масови организации. Партията осъществява пролетарската диктатура. Но тя я осъществява не непосредствено, а с помощта на професионалните съюзи, чрез Съветите и техните разклонения. Без тези "трансмисионни ремъци" не би била възможна една що-годе трайна диктатура ...
"Не може - казва Ленин - да се осъществява диктатурата без няколко "трансмисии" от авангарда към масата на водещата класа и от нея - към масата на трудещите се" (виж т. XXVI, стр. 65).
"Партията, така да се каже, поглъща в себе си авангарда на пролетариата и този авангард осъществява пролетарската диктатура. И без такъв фундамент като професионалните съюзи не може да се осъществява диктатурата, не могат да се изпълняват държавните функции. И тяхното изпълнение става пак чрез редица специални учреждения от нов тип, а именно: чрез съветския апарат" (виж т. XXVI, стр. 64).
Като върховен израз на ръководната роля на партията например унас, в Съветския съюз, в страната на пролетарската диктатура, трябва да се признае фактът, че нито един важен политически или организационен въпрос у нас не се решава от нашите съветски и други масови организации без ръководните указания на партията.
В този смисъл би могло да се каже, че диктатурата на пролетариата е по същество "диктатура" на неговия авангард, "диктатура" на неговата партия като основна ръководна сила на пролетариата. Ето какво казваше по това Ленин на II конгрес на Коминтерна.
"Тенер казва, че той е за пролетарската диктатура, но че той си представя пролетарската диктатура не съвсем такава, каквато си я представяме ние. Той казва, че под пролетарска диктатура ние разбираме всъщност диктатурата на организираното и съзнателно малцинство.
И действително, в епохата на капитализма, когато работническите маси се подлагат на непрекъсната експлоатация и не могат да развиват своите човешки способности, най-характерното за работническите политически партии е именно това, че те могат да обхванат само малцинството от своята класа. Политическата партия може да обедини само малцинството от класата, точно тъй, както действително съзнателните работници във всяко капиталистическо общество съставляват само малцинство от всичките работници. Поради това ние сме принудени да признаем, че само това съзнателно малцинство може да ръководи широките работнически маси и да ги води след себе си. И ако др. Тенер казва, че той е враг на партията, но в същото време е за това, щото малцинството от най-добре организираните и най-революционните работници да посочват пътя на целия пролетариат, то аз заявявам, че разлика между нас в действителност няма" (виж т. XXV, стр. 347).
Това обаче не трябва да се разбира в смисъл че между диктатурата на пролетариата и ръководната роля на партията ("диктатурата" на партията) може да се сложи знак за равенство, че може да се отъждестви първата с втората, че може да се подмени първата с втората? Ето например Сорин казва, че "диктатурата на пролетариата е диктатура на нашата партия". Това положение, както виждате, отъждествява "диктатурата на партията" с диктатурата на пролетариата. Може ли да се признае за правилно такова отъждествяване, без да напуснем почвата на ленинизма? Не, не може. И ето защо:
Първо. В гореизложения цитат из речта на Ленин пред II конгрес на Коминтерна Ленин съвсем не отъждествява ръководната роля на партията с диктатурата на пролетариата. Той говори само за това, че "само съзнателното малцинство (т.е. партията - Й.Ст.) може да ръководи широките работнически маси и да ги води след себе си", че именно в този смисъл "под диктатура на пролетариата ние разбираме всъщност диктатура на неговото организирано и съзнателно малцинство".
Когато казваме "всъщност", още не означава, че казваме "изцяло". Ние често казваме, че националният въпрос е всъщност въпрос селски. И това е съвършено правилно. Но това още не значи, че националният въпрос и селският въпрос се покриват, че по своя обем селският въпрос се равнява на националния въпрос, че селският въпрос е тъждествен с националния въпрос. Не е нужно да се доказва, че по обем националният въпрос е по-широк и по-богат от селския въпрос. Същото трябва да се каже по аналогия с това за ръководната роля на партията и за диктатурата на пролетариата. Ако партията провежда диктатурата на пролетариата и в този смисъл диктатурата на пролетариата е всъщност "диктатура" на неговата партия, то това още не значи, че "диктатурата на партията" (нейната ръководна роля) е тъждествена с диктатурата на пролетариата, че по своя обем първата се равнява на втората. Не е нужно да се доказва, че по обем диктатурата на пролетариата е по-широка и по-богата от ръководната роля на партията.
Партията провежда диктатурата на пролетариата, но тя провежда диктатурата на пролетариата, а не някаква друга диктатура. Който отъждествява ръководната роля на партията с диктатурата на пролетариата, той подменя диктатурата на пролетариата с "диктатурата" на партията.
Второ. Нито едно важно решение на масовите пролетарски организации не минава без ръководните указания на партията. Това е съвършено правилно. Но значи ли това, че пролетарската диктатура се изчерпва с ръководните указания на партията? Значи ли това, че ръководните указания на партията могат да се отъждествят поради това с диктатурата на пролетариата? Разбира се, не значи. Диктатурата на пролетариата се състои от ръководните указания на партията плюс провеждането на тези указания от масовите пролетарски организации, плюс тяхното осъществяване от населението. Тук, както виждате, ние имаме работа с цяла редица преходни и междинни степени, които съвсем не са маловажен момент в пролетарската диктатура. Между ръководните указания на партията и тяхното осъществяване лежат следователно волята и действията на ръководените, волята и действията на класата, нейната готовност (или нежелание) да подкрепи тия указания, нейното умение (или неумение) да проведе тези указания, нейното умение (или неумение) да ги проведе точно така, както изисква обстановката. Едва ли е нужно да се доказва, че партията, която е взела върху себе си ръководството, не може да не държи сметка за волята, състоянието, степента на съзнанието на ръководените, не може да изключва от сметките си волята, състоянието и степента на съзнание на своята класа. Затова, който отъждествява ръководната роля на партията с пролетарската диктатура, той подменя волята и действията на класата с указанията на партията.
Трето. "Пролетарската диктатура - казва Ленин - е класовата борба на победилия и взел в своите ръце политическата власт пролетариат" (виж т. XXIV, стр. 311).
В какво може да се изрази тази класова борба? Тя може да се изрази в редица въоръжени акции на пролетариата против действията на съборената буржоазия или против интервенцията на чуждестранната буржоазия. Тя може да се изрази в гражданска война, ако властта на пролетариата не е още заздравена. Тя може да се изрази в широка организаторска и строителна работа на пролетариата с привличане на работа широките маси, след като властта се е заздравила вече. Във всички тези случаи действуващото лице е пролетариатът като класа.
Не е имало такъв случай, щото партията, единствено само партията, да организира всички тези акции изключително със своите собствени сили, без поддръжката на класата. Обикновено тя само ръководи тези акции и ги ръководи дотолкова, доколкото има зад себе си поддръжката на класата. Защото партията при всичката и важна, ръководна роля, все пак си остава част от класата. Затова, който отъждествява ръководната роля на партията с диктатурата на пролетариата, той подменя класата с партията.
Четвърто. Партията осъществява диктатурата на пролетариата. "Партията - това е непосредствено управляващият авангард на пролетариата, това е ръководителят" (Ленин). В този смисъл партията взема властта, партията управлява страната. Но това още не значи, че партията осъществява пролетарската диктатура независимо от държавната власт, без държавната власт, че партията управлява страната независимо от Съветите, не чрез Съветите. Това още не значи, че може да се отъждествява партията със Съветите, с държавната власт. Партията е ядката на властта. Но тя не е и не може да бъде отъждествявана с държавната власт.
"Като управляваща партия - казва Ленин - ние не можехме да не сливаме партийните "върхове" със съветските "върхове", те у нас са слети и ще бъдат такива" (виж т. XXVI, стр. 208). Това е съвършено правилно. Но с това Ленин съвсем не иска да каже, че нашите съветски учреждения като цяло, например нашата армия, нашият транспорт, нашите стопански учреждения и т.н., са учреждения на нашата партия, че партията може да замени Съветите и техните разклонения, че партията може да се отъждестви с държавната власт. Ленин неведнъж казваше, че "съветската система е пролетарската диктатура", че "Съветската власт е пролетарската диктатура" (виж т. XXIV, стр 14 и 15), но той никога не е казвал, че партията е държавна власт, че Съветите и партията са едно и също нещо. Партията, която наброява стотици хиляди членове, ръководи Съветите и техните разклонения в центъра и по места, които обхващат десетки милиона хора, партийни и безпартийни, но тя не може и не трябва да ги замени със себе си. Ето защо Ленин казва, че "диктатурата се осъществява от организирания в Съвети пролетариат, когото ръководи комунистическата партия на болшевиките", че "всичката работа на партията се извършва чрез Съветите, които обединяват трудещите се маси без разлика на професия" (виж т. XXV, стр. 192 и 193), че диктатурата "трябва да се осъществява ... чрез съветския апарат" (виж т. XXVI, стр.64). Затова, който отъждествява ръководната роля на партията с диктатурата на пролетариата, той подменя Съветите, т.е. държавната власт, с партията.
Пето. Понятието пролетарска диктатура е понятие държавно. Пролетарската диктатура непременно включва в себе си понятието за насилие. Без насилие няма диктатура, ако диктатурата се разбира в точния смисъл на тази дума. Ленин определя пролетарската диктатура като "власт, която се опира непосредствено върху насилието "(виж т. XIX, стр. 315). Поради това, да се говори за диктатура на партията по отношение на пролетарската класа и да се отъждествява тя с пролетарската диктатура - това значи да се говори, че партията трябва да бъде по отношение на своята класа не само ръководител, не само вожд и учител, но и особен род диктатор, който упражнява насилие над нея, което, разбира се, е коренно неправилно. Затова, който отъждествява "диктатурата на партията" с диктатурата на пролетариата, той мълчаливо изхожда от мисълта, че авторитет на партията може да се гради на насилие по отношение на работническата класа, което е абсурдно и което е съвсем несъвместимо с ленинизма. Авторитетът на партията се поддържа от доверието на работническата класа. А доверието на работническата класа не се спечелва чрез насилие - то само се убива чрез насилието, - а с правилната теория на партията, с правилната политика на партията, с предаността на партията към работническата класа, с нейната връзка с масите на работническата класа, с нейната готовност и умение да убеждава масите в правилността на своите лозунги.
А какво следва от всичко това?
От това следва, че:
1) Ленин употребява думата диктатура на партията не в точния смисъл на тази дума ("власт, която се опира на насилие"), а в преносен смисъл, в смисъл на неразделяно с никого другиго ръководство;
2) Който отъждествява ръководството на партията с диктатурата на пролетариата, той изопачава Ленин, като неправилно приписва на партията функции на насилие по отношение на работническата класа като цяло;
3) Който приписва на партията неприсъщите на нея функции на насилие по отношение на работническата класа, той нарушава елементарните искания за правилни взаимоотношения между авангарда и класата, между партията и пролетариата.
Така, ние дойдохме непосредствено до въпроса за взаимните отношения между партията и класата, между партийните и безпартийните сред работническата класа.
Ленин определя тези взаимни отношения като "взаимно доверие" между авангарда на работническата класа и работническата маса" (виж т. XXVI, стр. 235).
Какво значи това?
Това значи, първо, че партията трябва внимателно да се вслушва в гласа на масите, че тя трябва внимателно да се отнася към революционния инстикт на масите, че тя трябва да изучава практиката на борбата на масите, като въз основа на това проверява правилността на своята политика, че тя трябва следователно не само да учи, но и да се учи от масите.
Това значи, второ, че партията трябва постоянно да завоюва доверието на пролетарските маси, че тя трябва със своята политика и своята работа да си кове поддръжката на масите, че тя трябва не да командува, а преди всичко да убеждава, като помага на масите да се убедят чрез собствения си опит в правилността на партийната политика, че тя трябва следователно да бъде ръководител, вожд, учител на своята класа.
Нарушаването на тези условия означава нарушаване на правилните взаимни отношения между авангарда и класата, подкопаване на "взаимното доверие", разрушаване и на класовата, и на партийната дисциплина.
"Сигурно - казва Ленин - сега вече почти всеки вижда, че болшевиките не биха се задържали на власт не 2 и ? години, но даже и 2 и ? месеца без най-строга, наистина желязна дисциплина в нашата партия, без нейното най-пълно и беззаветно подкрепяне от страна на цялата маса на работническата класа, т.е. от всичко, което в нея е мислещо, честно, самоотвержено, влиятелно и способно да води след себе си или да увлича изостаналите слоеве" (виж т. XXV, стр. 173).
"Диктатурата на пролетариата - казва Ленин по-нататък - е упорита борба, кървава и безкръвна, насилствена и мирна, военна и стопанска, педагогическа и административна, против силите и традициите на старото общество. Силата на навиците на милиони и десетки милиони хора е най-страшната сила. Без желязна и закалена в борбата партия, без партия, която се ползува с доверието на всичко честно в дадената класа, без партия, която умее да следи за настроението на масите и да влияе върху него, е невъзможно да се води успешно такава борба" (виж т. XXV, стр. 190).
Но как придобива партията това доверие и тая поддръжка на класата? Как се създава необходимата за пролетарската диктатура желязна дисциплина в работническата класа, на каква почва тя израства?
Ето какво казва за това Ленин:
" С какво се крепи дисциплината на революционната пролетарска партия? Как тя се проверява? Как тя се поддържа? Първо, със съзнателността на пролетарския авангард и неговата преданост на революцията, с неговото самообладание, самопожертвувание , героизъм. Второ, с неговото умение да се свързва, да се сближава, ако искате, до известна степен да се слива с най-широките трудещи се маси, на първо място с пролетарските, но така също и с непролетарските трудещи се маси. Трето, с правилното политическо ръководство, осъществявано от страна на този авангард, с правилността на неговата политическа стратегия и тактика, при условие че най-широките маси чрез собствения си опит са се убедили в тази правилност. Без тези условия не е възможна дисциплина в една революционна партия, действително способна да бъде партия на една такава прогресивна класа, която има за задача да събори буржоазията и да преобразува цялото общество. Без тези условия опитите да се създаде дисциплина неизбежно се превръщат в напразни напъни, във фраза, в позьорство. А тези условия, от друга страна, не могат да се създадат извднъж. Те се създават само с продължителен труд, с тежък опит; тяхното създаване се улеснява само от правилната революционна теория, която от своя страна не е догма, а се създава окончателно само в тясна връзка с практиката на действително масово и действително революционно движение" (виж т. XXV, стр. 174).
И по-нататък:
" За успеха на победата над капитализма се изисква правилно съотношение между ръководната, комунистическата партия, революционната класа - пролетариата, и масите, т.е. цялата съвкупност на трудещите се и експлоатираните. Само комунистическата партия, ако тя действително е авангард на революционната класа, ако тя включва в себе си всички нейни най-добри представители, ако тя се състои от напълно съзнателни и предани комунисти, просветени и закалени чрез опита на упорити революционни борби, ако тази партия е съумяла да се свърже неразделно с целия живот на своята класа, а чрез нея - с цялата експлоатирана маса, и да внуши на тази класа и на тази маса пълно доверие - само такава партия е способна да ръководи пролетариата в най-безпощадната, решителна, последна борба против всички сили на капитализма. От друга страна, само под ръководството на такава партия пролетариатът е способен да разгърне всичката мощ на своя революционен натиск, да унищожи без остатък неизбежната апатия, а даже и съпротивата на шепата развратена от капитализма работническа аристокрация, стари трейдюнионисти и кооперативни водачи и др.т. - е способен да разгърне всичката си сила, която по самото икономическо устройство на капиталистическото общество е неизмеримо по-голяма в сравнение с частта, която той съставлява от цялото население" (виж т. XXV, стр. 315).
От тези цитати следва, че:
1) Авторитетът на партията и необходимата за пролетарската диктатура желязна дисциплина в средата на работническата класа се градят не върху страха или "неограничените" права на партията, а върху доверието на работническата класа към партията, върху поддръжката на партията от работническата класа;
2) доверието на работническата класа към партията се придобива не изведнъж и не чрез насилие по отношение на работническата класа, а с продължителна работа на партията сред масите, с правилна политика на партията, с умението на партията да убеждава масите в правилността на своята политика въз основа на собствения опит на масите, с умението на партията да си осигури поддръжката на работническата класа, да води след себе си масите на работническата класа;
3) без правилна политика на партията, подкрепена от опита на борбите на масите, и без доверие на работническата класа няма и не може да има истинско ръководство от страна на партията;
4) партията и нейното ръководство, ако тя се ползува с доверието на класата и ако това ръководство е истинско ръководство, не могат да бъдат противопоставени на диктатурата на пролетариата, защото без ръководството на партията ("диктатурата" на партията), която се ползува с доверието на работническата класа, не е възможна що-годе трайна диктатура на пролетариата.
Без тези условия авторитетът на партията и желязната дисциплина са или празна фраза, или самохвалство и авантюра.
Не бива да се противопоставя пролетарската диктатура на ръководството ("диктатурата") на партията. Не бива, защото ръководството на партията е главното в пролетарската диктатура, ако се има предвид една що-годе трайна и пълна диктатура, а не такава, каквато беше например Парижката комуна, която представляваше непълна и нетрайна диктатура. Не бива, защото пролетарската диктатура и ръководството на партията лежат, така да се каже, на една линия в работата, дейсвуват в една и съща посока.
"Самото вече поставяне на въпроса - казва Ленин - "диктатура на партията или диктатура на класата? диктатура (партия)на водачите или диктатура (партия) на масите?" свидетелствува за най-невероятна и безизходна бъркотия на мисълта... На всички е известно, че масите се делят на класи...че класите се ръководят обикновено и в повечето случаи, поне в съвременните цивилизовани страни, от политически партии; - че политическите партии, по общо правило, се управляват от повече или по-малко постоянни групи от най-авторитетни, най-влиятелни, най-опитни, избрани на най-отговорните длъжности лица, които се наричат водачи... Да дойдеш дотам... че да противопоставиш изобщо диктатурата на масите на диктатурата на водачите, е смешна нелепост и глупост" (виж т. XXV, стр. 187-188).
Това е съвършено правилно. Но това правилно положение изхожда от предпоставката, че са налице правилни взаимни отношения между авангарда и работническите маси, между партията и класата. То изхожда от предположението, че взаимните отношения между авангарда и класата си остават, така да се каже, нормални, остават си в рамките на "взаимното доверие".
Но какво ще стане, ако правилните взаимни отношения между авангарда и класата, ако отношенията на "взаимно доверие" между партията и класата бъдат нарушени?
Какво ще стане, ако партията сама започне така или иначе да противопоставя седе си на класата, нарушавайки основите на правилните взаимни отношения с класата, нарушавайки основите на "взаимното доверие"?
Възможни ли са изобщо такива случаи?
Да, възможни са.
Те са възможни:
1) ако партията започне да гради своя авторитет сред масите не върху своята работа и върху доверието на масите, а върху своите "неограничени" права;
2) ако политиката на партията е явно погрешна, а тя не иска да я ревизира и да поправи грешката си;
3) ако политиката на партията е изобщо правилна, но масите още не са готови да я усвоят, а партията не иска или не умее да почака, за да даде възможност на масите да се убедят от собствения си опит в правилността на партийната политика, и се опитва да я наложи на масите.
Историята на нашата партия съдържа ред такива случаи. Различните групировки и фракции в нашата партия се проваляха и се разпадаха, защото те нарушаваха едно от тези три условия, а понякога всички тези условия, взети заедно.
Но от това следва, че противопоставянето пролетарската диктатура на "диктатурата" (ръководството) на партията не може да се признае за правилно само в случай:
1) ако под диктатура на партията по отношение на работническата класа се разбира не диктатура в истинския смисъл на тази дума ("власт, която се опира върху насилие"), а ръководене на партията, което изключва насилието над работническата класа като цяло, над нейното мнозинство, както именно разбира това и Ленин;
2) ако партията има данни да бъде истински ръководител на класата, т.е. ако политиката на партията е правилна, ако тази политика отговаря на интересите на класата;
3) ако класата, ако мнозинството от класата възприема тази политика, усвоява я и се убеждава, благодарение работата на партията, в правилността на тази политика, доверява се на партията и я подкрепя.
Нарушаването на тези условия неизбежно предизвиква конфликт между партията и класата, разцепление между тях, противопоставя ги една на друга.
Може ли насила да се наложи на класата ръководството на партията? Не, не може. Във всеки случай такова ръководство не може да бъде що-годе продължително. Партията, ако тя иска да си остане партия на пролетариата, трябва да знае, че тя е преди всичко и главно, ръководител, вожд, учител на работническата класа. Ние не можем да забравим думите на Ленин по този въпрос в брошурата му "Държавата и революцията":
"Възпитавайки работническата партия, марксизмът възпитава авангарда на пролетариата, способен да вземе властта и да води целия народ към социализма, да направлява и организира новия строй, да бъде учител, ръководител, вожд на всички трудещи се и експлоатирани в устройването на своя обществен живот без буржоазията и против нея" (виж т. XXI, стр.386).
Може ли да се смята, че партията е истински ръководител на класата, ако нейната политика е погрешна, ако нейната политика влиза в стълкновение с интересите на класата? Разбира се, не може. В такива случаи партията, ако тя иска да си остане ръководител, трябва да ревизира политиката си, трябва да поправи политиката си, трябва да признае грешката си и да я поправи. За потвърждаване на тая мисъл аз бих могъл да си послужа например с такъв факт из историята на нашата партия като отменяването на изземването на всички излишъци, когато работническите и селски маси се оказаха явно недоволни от нашата политика и когато нашата партия пристъпи - открито и честно пристъпи към ревизиране на тази политика. Ето какво казваше тогава Ленин на X конгрес по въпроса за отменяването на системата на изземване излишъците и въвеждането на непа:
"Ние не трябва да скриваме каквото и да е, а трябва да говорим открито, че селяните са недоволни от формата на отношения, която се е установила между нас и тях, че те не искат тази форма на отношения и по-нататък не ще я търпят. Това е безспорно. Тази тяхна воля се изрази ясно. Това е волята на грамадните маси трудещо се население. Ние трябва да държим сметка за това и ние сме достатъчно трезви политици, за да кажем открито: дайте да ревизираме нашата политика по отношение на селяните" (виж т. XXVI, стр. 238).
Може ли да се смята, че партията трябва да вземе инициативата и ръководството в организирането на решаващите акции на масите само на това основание, че нейната политика е изобщо правилна, ако тази политика не намира още доверие и поддръжка в класата, например поради политическата изостаналост на последната, ако партията не е съумяла още да убеди класата в правилността на своята политика, например поради това, че събитията още не са узрели? Не, не може. В такива случаи партията, ако тя иска да бъде истински ръководител, трябва да умее да чака, трябва да убеждава масите в правилността на своята политика, трябва да помогне на масите да се убедят от собствения си опит в правилността на тази политика.
"Ако революционната партия - казва Ленин - няма мнозинство в съзнателните отреди на революционните класи и в страната, не може и дума да става за въстание" (виж т. XXI, стр. 282).
"Без изменяне възгледите на мнозинството от работническата класа революцията е невъзможна, а това изменяне се получава чрез политическия опит на масите" (виж т. XXV, стр. 221).
"Пролетарският авангард е идейно спечелен. Това е главното. Без това не може да се направи нито крачка към победата. Но оттука до победата е още твърде далече. Само с авангарда не може да се победи. Да се хвърли само авангардът в решителен бой, докато цялата класа, докато широките маси не са заели позиция или на открита подкрепа на авангарда, или, в краен случай, на доброжелателен неутралитет към него и пълна неспособност да поддържат неговия противник, би било не само глупост, но и престъпление. А за да може действително цялата класа, действително широките трудещи се и потиснати от капитала маси да дойдат до такава позиция, само пропаганда и само агитация не стигат. За това е необходим собственият политически опит на тези маси" (виж пак там, стр. 228).
Известно е, че нашата партия така именно и постъпваше през периода от априлските тезиси на Ленин до Октомврийското въстание в 1917 г. И именно защото тя действуваше според тези указания на Ленин, тя излезе победителка във въстанието.
Такива са в общи черти условията за правилните взаимни отношения между авангарда и класата.
Какво значи да ръководиш, ако политиката на партията е правилна, а правилните отношения между авангарда и класата не се нарушават?
Да ръководиш при такива условия - значи да умееш да убеждаваш масите в правилността на партийната политика, да издигаш и провеждаш такива лозунги, които довеждат масите до позициите на партията и ги улесняват да разберат от собствения си опит правилността на партийната политика, да издигаш масите до степента на съзнанието на партията и да осигуряваш по този начин подкрепата на масите и готовността им за решителна борба.
Поради това методът на убеждаването е главният метод за ръководство на класата от партията.
"Ако ние - казва Ленин- сега в Русия, след 2 години невиждани победи над руската буржоазия и Антантата, бихме поставили като условие за влизане в професионалните съюзи "признаването на диктатурата", ние бихме извършили глупост, бихме отслабили влиянието си над масите, бихме помогнали на меншевиките. Защото задачата на комунистите е да умеят да убедят несъзнателните, да умеят да работят сред тях, а не да се ограждат от тях с измислени детински - "леви" лозунги" (виж т. XXV, стр. 197).
Това не значи, разбира се, че партията трябва да убеди всичките работници, до последния човек, че само след това може да се пристъпи към действия, че само след това може да се започнат действията. Ни най-малко! Това значи само, че преди да предприеме решаващи политически действия, партията трябва да си осигури чрез продължителна революционна работа подкрепата на мнозинството от работническите маси или поне благоприятния неутралитет на мнозинството от класата. В противен случай ленинското положение, че спечелването на мнозинството от работническата класа на страната на партията е необходимо условие за победоносната революция - не би имало никакъв смисъл.
Но какво да се прави в такъв случай с малцинството, ако то не иска, ако то не се съгласява доброволно да се подчини на волята на мнозинството? Може ли партията, трябва ли партията, имайки на своя страна доверието на мнозинството, да принуди малцинството да се подчини на волята на мнозинството? Да. Може и трябва. Ръководството се осигурява чрез метода на убеждаването на масите, като главен метод за въздействие на партията върху масите. Но това не изключва, а предполага принуждаването, ако това принуждаване има за основа доверието и поддръжката на партията от страна на мнозинството на работническата класа, ако то се прилага над малцинството, след като сме съумели да убедим мнозинството. Би трябвало да си припомним споровете в нашата партия по този въпрос през периода на профсъюзната дискусия. В какво се състоеше тогава грешката на опозицията, грешката на Цектран? В това ли, че опозицията тогава смяташе за възможно принуждаването? Не, не в това. Грешката на опозицията се състоеше тогава в това, че тя, която не беше в състояние да убеди мнозинството в правилността на своята позиция, след като изгуби доверието на мнозинството, при все това почна да прилага принуждение, почна да настоява за "претръскване" на хората, облечени с доверието на мнозинството.
Ето какво казваше Ленин тогава, на X партиен конгрес, в речта си за професионалните съюзи:
"За да се установят взаимни отношения, взаимно доверие между авангарда на работническата класа и работническата маса, трябваше, щом Цектран извърши грешка ... трябваше да бъде тя поправена. Но щом почне да се защитава грешката, това става източник на политическа опасност. Ако ние не бихме направили от ония настроения, които тук изразява Кутузов, максимално възможното в смисъл на демокрация, ние бихме дошли до политически крах. Преди всичко ние трябва да убедим, а след това да прибегнем до принуждаване. Ние трябва на всяка цена по-напред да убедим, а след това да принуждаваме". Ние не съумяхме да убедим широките маси и нарушихме правилното отношение между авангарда и масите" (виж т. XXVI, стр. 235).
Същото пише Ленин в своята брошура, "За професионалните съюзи":
"Ние прилагахме правилно и успешно принуда тогава, когато умеехме по-напред да създадем за нея базата на убеждението" (пак там, стр. 74).
И това е съвършено правилно. Защото без тези условия не е възможно никакво ръководство. Защото само по такъв начин може да се осигури единството на действията в партията, когато става дума за партията, единството на действията на класата, когато става дума за класата като цяло. Без това се получава разцепление, хаос, разложение в редовете на работническата класа.
Такива са в общи черти основите на правилното партийно ръководство на работническата класа.
Всяко друго разбиране на ръководството е синдикализъм, анархизъм, бюрократизъм, всичко каквото искате - само не болшевизъм, само не ленинизъм.
Не бива да се противопоставя пролетарската диктатура на ръководството ("диктатурата") на партията, ако са налице правилни взаимни отношения между партията и работническата класа, между авангарда и работническите маси. Но оттук следва, че още по-малко може да се отъждествява партията с работническата класа, ръководството ("диктатурата") на партията с диктатурата на работническата класа. На това основание , че "диктатурата" на партията не бива да се противопоставя на диктатурата на пролетариата, Сорин дойде до погрешния извод, че "диктатурата на пролетариата е диктатура на нашата партия".
Но Ленин говори за недопустимост не само на такова противопоставяне. Той същевременно говори, че е недопустимо да се противопоставя "диктатурата на масите на диктатурата на вождовете". Не ще ли пожелае някой на това основание да отъждестви диктатурата на вождовете с диктатурата на пролетариата? Вървейки по този път, би трябвало да кажем, че "диктатурата на пролетариата е диктатура на нашите вождове". Всъщност политиката на отъждествяване "диктатурата" на партията с диктатурата на пролетариата води именно към тази глупост ...
Как стои този въпрос у Зиновиев?
Зиновиев всъщност стои на същото гледище - и той, както Сорин, отъждествява "диктатурата" на партията с диктатурата на пролетариата, с тази само разлика, че Сорин се изразява по-открито и по-ясно, а Зиновиев го "усуква". Достатъчно е да прочетем например следното място в книгата на Зиновиев "Ленинизмът", за да се убедим в това:
"Какво нещо - пише Зиновиев - съществуващият в СССР строй от гледището на неговото класово съдържание? Това е диктатура на пролетариата. Каква е непосредствената дружина на властта в СССР? Кой осъществява властта на работническата класа? Комунистическата партия! В този смисъл у нас имаме диктатура на партията. Каква е юридическата форма на властта в СССР? Какъв е новият тип държавен строй, създаден от Октомврийската революция? Това е съветската система. Едното никак не противоречи на другото."
Че едното не противоречи на другото, това, разбира се, е вярно, ако под диктатура на партията по отношение на работническата класа като цяло се разбира ръководството от страна на партията. Но как може на това основание да се поставя знак на равенство между диктатурата на пролетариата и "диктатурата" на партията? Ленин отъждествяваше съветската система с пролетарската диктатура и той беше прав, защото Съветите, нашите Съвети, са организация за сплотяване на трудещите се маси около пролетариата под ръководството на партията. Но кога, къде, в какъв свой труд Ленин е поставял знак на равенство между "диктатурата" на партията и диктатурата на пролетариата, между "диктатурата" на партията и съветската система, както прави сега Зиновиев? На пролетарската диктатура не противоречи не само ръководството ("диктатурата") на партията но и ръководството ("диктатурата") на вождовете. Не ще ли пожелае някой на това основание да провъзгласи, че нашата страна е страна на пролетарската диктатура, т.е. страна на диктатурата на партията, т.е. страна на диктатурата на вождовете? "Принципът" за тържеството на "диктатурата" на партията с диктатурата на пролетариата, който крадешком и нерешително прокарва Зиновиев, води именно към тази глупост.
В многобройните трудове на Ленин ми се удаде да отбележа само пет случая, където Ленин засяга бегло въпроса за диктатурата на партията.
Първият случай - в полемиката с есерите и меншевиките, където той казва:
"Когато ни упрекват в диктатура на една партия и ни предлагат, както вие чухте, единен социалистически фронт, ние казваме: "Да, диктатура на една партия! Ние стоим на тая почва и не можем да я напуснем, тъй като това е оная партия, която в течение на десетилетия си е завоювала положението на авангард на целия фабрично-заводски промишлен пролетариат"" (виж т. XXIV, стр. 423).
Вторият случай е "Писмото до работниците и селяните по повод победата над Колчак", където той казва:
"Плашат селяните (плашат ги особено меншевиките и есерите, всички, даже и "левите") с плашилото "диктатурата на една партия", партията на болшевиките-комунисти.
От примера с Колчак селяните се научиха да не се боят от плашила.
Или диктатура (т.е. желязна власт) на помешчиците и капиталистите, или диктатура на работническата класа" (виж т. XXIV, стр.436).
Третият случай е речта на Ленин пред II конгрес на Коминтерна в полемиката му с Тенер. Тази реч аз цитирах по-горе.
Четвъртият случай - това са няколко реда в брошурата " "Левичарството" - детската болест в комунизма". Съответните цитати вече приведох по-горе".
И петият случай - черновката на схемата за пролетарската диктатура, публикувана в III "Ленински сборник", където се среща следното подзаглавие: "Диктатурата на една партия" (виж "Ленинкий сборник" III, стр. 497).
Трябва да се отбележи, че в два от петте случая, в последния и във втория, думите "диктатура на една партия" Ленин поставя в кавички, подчертавайки ясно неточния, преносния смисъл на тази формула.
Трябва също да се отбележи, че във всички тези случаи под "диктатура на партията" Ленин разбира диктатура ("желязна власт") над "помешчиците и капиталистите", а не над работническата класа, противно на клеветническите измислици на Кауцки и компания.
Характерно е, че нито в един от своите трудове, основни и второстепенни, където Ленин разглежда или просто споменава за пролетарската диктатура и за ролята на партията в системата на пролетарската диктатура, няма даже намек за това, че "диктатурата на пролетариата е диктатура на нашата партия". Напротив, всяка страница, всеки ред от тези трудове крещи против такава формула (виж "Държавата и революцията", "Пролетарската революция и ренегатът Кауцки", " "Левичарството" - детската болест в комунизма" и т.н.).
Още по-характерно е, че в тезисите на II конгрес на Коминтерна за ролята на политическата партия, изработени под непосредственото ръководство на Ленин, върху които Ленин не един път се е позовавал в своите речи като образец на правилна формулировка на ролята и задачите на партията - ние не намираме нито една, буквално нито една дума за диктатурата на партията.
Какво показва всичко това?
То показва, че:
а) Ленин не смяташе формулата "диктатура на партията" за безупречна, точна, поради което тя се среща в трудовете на Ленин твърде рядко и се поставя понякога в кавички;
б) в ония малко случаи, когато Ленин в полемика с противниците беше принуден да говори за диктатура на партията, той говореше обикновено за "диктатурата на една партия", т.е. за това, че нашата партия се намира на власт сама, че тя не разделя властта с други партии, при което той всякога разясняваше, че под диктатура на партията по отношение на работническата класа трябва да се разбира ръководство на партията, нейната ръководна роля;
в) във всички ония случаи, когато Ленин намираше за нужно да определи научно ролята на партията в системата на пролетарската диктатура, той говореше изключително за ръководна роля на партията (а такива случаи са хиляди) по отношение на работническата класа;
г) именно затова Ленин "не се сети" да вмъкне в основната резолюция за ролята на партията - аз имам предвид резолюцията на II конгрес на Коминтерна - формулата "диктатурата на партията";
д) не са прави от гледището на ленинизма и политически късогледи са ония другари, които отъждествяват или се опитват да отъждествяват "диктатурата" на партията, а значи и "диктатурата на вождовете" с диктатурата на пролетариата, защото с това те нарушават условията за правилните взаимни отношения между авангарда и класата.
Аз вече не говоря, че формулата "диктатурата на партията", взета без горепосочените уговорки, може да създаде цяла редица опасности и политически минуси в нашата практическа работа. С тази формула, взета без уговорки, сякаш се подсказва:
а) на безпартийните маси: не смейте да противоречите, не смейте да разсъждавате, защото партията може всичко, защото у нас има диктатура на партията;
б) на партийните кадри: действувайте по-смело, натискайте по-силно, можете и да не се вслушвате в гласа на безпартийните маси - у нас има диктатура на партията;
в) на партийните върхове: можете да си позволите разкоша на известно самодоволство, па даже можете малко и да се възгордеете, защото у нас има диктатура на партията, а "значи" и диктатура на вождовете.
За тези опасхости е уместно да се напомни именно сега, когато политическата активност на масите е в период на подем, когато готовността на партията внимателно да се прислушва в гласа на масите представлява за нас особена ценност, когато внимателното отнасяне към нуждите на масите е основна повеля на нашата партия, когато от партията се иска особена обмисленост и особена гъвкавост в политиката, когато опастта от възгордяване е една от най-сериозните опасности за партията по отношение на правилното ръководство на масите.
Не мога да не припомня златните думи на Ленин, казани от него на XI конгрес на нашата партия:
"В народната маса ние (комунистите Й.Ст.) все още сме капка в морето и ние можем да управляваме само тогава, когато вярно изразяваме онова, което народът съзнава. Без това условие комунистическата партия не ще води пролетариата, а пролетариатът не ще води след себе си масите, и цялата машина ще се разпадне" (виж т. XXVII, стр. 256).
"Вярно да изразява онова, което народът съзнава" - това е именно онова необходимо условие, което осигурява на партията почетната роля на главна ръководна сила в системата на пролетарската диктатура.
VI ВЪПРОСЪТ ЗА ПОБЕДАТА НА СОЦИАЛИЗМА В ЕДНА СТРАНА
В брошурата "За основите на ленинизма" (май 1924 г., първо издание) има две формулировки по въпроса за победата на социализма в една страна. Първата формулировка гласи:
"По-рано се смяташе, че победата на революцията в една страна е невъзможна, като се приемаше, че за победата над буржоазията е необходимо съвместното действие на пролетариите от всички напреднали страни или, във всеки случай, от повечето такива страни. Сега това гледище вече не отговаря на действителността. Сега трябва да се изхожда от възможността на такава победа, защото неравномерният и скокообразен характер на развитието на катастрофални противоречия в самия империализъм, които водят към неизбежни войни, растежът на революционното движение във всички страни на света - всичко това води не само до възможността, но и до необходимостта на победата на пролетариата в отделни страни" (виж "За основите на ленинизма").
Това положение е съвършено правилно и не се нуждае от коментарии. То е насочено против теорията на социалдемократите, които смятат, че вземането на властта от пролетариата в една страна е утопия.
Но в брошурата "За основите на ленинизма" има и втора формулировка. Там се казва:
"Но да се събори буржоазната власт и да се създаде пролетарска власт в една страна, това още не значи, че е осигурена пълната победа на социализма. Главната задача на социализма - организирането на социалистическото производство - си остава още предстояща. Може ли да се разреши тази задача, може ли да се спечели крайната победа на социализма в една страна без съвместните усилия на пролетариите от няколко напреднали страни? Не, не е възможно. За събаряне на буржоазията са достатъчни усилията на една страна - за това ни говори историята на нашата революция. За окончателната победа на социализма, за организирането на социалистическото производство усилията на една страна, особено на такава селска страна като Русия, са вече недостатъчни - за това са необходими усилията на пролетариата в няколко напреднали страни (виж "За основите на ленинизма"), първо издание).
Тази втора формулировка беше насочена против твърдението на критиците на ленинизма, против троцкистите, които заявяваха, че пролетарската диктатура в една страна, при липса на победа в другите страни, не може "да устои против консервативна Европа".
Дотолкова - но само дотолкова - тази формулировка беше тогава (май 1924 г.) достатъчна и тя, без съмнение, принесе известна полза.
Но впоследствие, когато критиката против ленинизма в тази част беше вече преодоляна в партията и когато на дневен ред възникна нов въпрос, въпросът дали е възможно да се построи пълно социалистическо общество със силите на нашата страна без външна помощ - втората формулировка се оказа вече явно недостатъчна и поради това - неправилна.
В какво се състои недостатъкът на тази формулировка?
Нейният недостатък е в това, че тя свързва в един въпрос два различни въпроса: въпроса за възможността да се построи социализмът със силите на една страна, на който трябва да се даде положителен отговор, и въпроса, може ли една страна с пролетарска диктатура да се смята напълно гарантирана от интервенция и следователно от възстановяване на стария ред без победоносна революция в няколко други страни, на който въпрос трябва да се даде отрицателен отговор. Аз вече не говоря, че тази формулировка може да даде повод да се мисли, че е невъзможно да се организира социалистическото общество със силите на една страна, което, разбира се, не е правилно.
На това основание аз видоизмених, поправих тази формулировка в своята брошура "Октомврийската революция и тактиката на руските комунисти" (декември 1924 г.) като разчлених този въпрос на два въпроса: на въпроса за пълната гаранция срещу реставрация на буржоазния ред и въпроса за възможността да се построи пълно социалистическо общество в една страна.
Това беше постигнато, първо, чрез разглеждане "пълната победа на социализма" като "пълна гаранция срещу възстановяване на стария ред", възможна само при "съвместните усилия на пролетариите от няколко страни", и , второ, чрез провъзгласяване, въз основа на Лениновата брошура, "За кооперацията", на неоспоримата истина, че ние имаме всичко необходимо за построяване на пълно социалистическо общество (виж "Октомврийската революция и тактиката на руските комунисти").
Тази нова формулировка на въпроса именно легна в основата на известната резолюция на XIV партийна конференция "За задачите на Коминтерна и РКП(б)", която разглежда въпроса за победата на социализма в една страна във връзка със стабилизацията на капитализма (април 1925 г.) и която смята построяването на социализма със силите на нашата страна възможно и необходимо.
Тя послужи за основа и на моята брошура "За резултатите от работата на XIV конференция на РКП(б)", издадена веднага след XIV партийна конференция - през май 1925 г.
По постановката на въпроса за победата на социализма в една страна в тази брошура се казва:
"Нашата страна представлява две групи противоречия. Едната група противоречия - това са вътрешните противоречия, които съществуват между пролетариата и селяните (тук става дума за построяването на социализма в една страна И.Ст.). Другата група противоречия - това са външните противоречия, които съществуват между нашата страна като страна на социализма и всички останали страни като страни на капитализма (тук става дума за окончателната победа на социализма. И. Ст.)" ... "Който смесва първата група противоречия, които са напълно преодолими с усилията на една страна, с втората група противоречия, чието разрешение изисква усилията на пролетариите на няколко страни, той допуска най-груба грешка против ленинизма, той или е объркана глава, или е непоправим опортюнист" (виж "За резултатите от работата на XIV конференция на РКП(б).
По въпроса за победата на социализма в нашата страна в брошурата се казва:
"Ние можем да построим социализма и ние ще го строим заедно със селяните под ръководството на работническата класа"... защото "при пролетарската диктатура у нас има... всички необходими данни да построим пълно социалистическо общество, преодолявайки всички възможни вътрешни затруднения, защото ние можем и трябва да ги преодолеем със собствените си сили" (виж пак там).
А по въпроса за окончателната победа на социализма там е казано:
"Окончателната победа на социализма е пълната гаранция против опитите за интервенция, а значи и за реставрация, защото един що-годе сериозен опит за реставрация може да се извърши само при сериозна поддръжка отвън, само с поддръжката на международния капитал. Поради това поддръжката на нашата революция от работниците във всички страни, а още повече победата на тия работници поне в няколко страни, е необходимо условие за пълното гарантиране на първата победила страна против опитите за интервенция и реставрация, необходимо условие за окончателната победа на социализма" (виж пак там).
Струва ми се, че е ясно.
Известно е, че в същия дух се разглежда този въпрос и в моята брошура "Въпроси и отговори" (юни 1925 г.), и в политическия отчет на ЦК пред XIV конгрес на ВКП(б) (декември 1925 г.).
Такива са фактите.
Тези факти, мисля, са известни на всички другари, в това число и на Зиновиев.
Ако сега, почти две години след идейната борба в партията и след приетата от XIV партийна конференция резолюция (април 1925 година), Зиновиев намира за възможно в заключителното си слово на XIV партиен конгрес (декември 1925 г.) да измъкне старата и съвършено недостатъчна формула от брошурата на Сталин, писана през април 1924 г., като основа за решение на разрешения вече въпрос за победата на социализма в една страна - то този своеобразен маниер на Зиновиев показва само това, че той окончателно се е забъркал по този въпрос. Да дърпаш партията назад, след като тя е отишла напред, да заобикаляш резолюцията на XIV партийна конференция, след като тя е потвърдена от пленума на ЦК - това значи да затънеш безнадеждно в противоречия, да не вярваш в построяването на социализма, да се отклониш от пътя на Ленин и да подпишеш собственото си поражение.
Какво ще рече възможност за победата на социализма в една страна?
Това е възможност да бъдат разрешени противоречията между пролетариата и селяните с помощта на вътрешните сили на нашата страна, възможност да бъде взета властта от пролетариата и да бъде използувана тази власт за построяване на пълно социалистическо общество в нашата страна при съчуствието и поддръжката на пролетариите от другите страни, но без предварителната победа на пролетарската революция в другите страни.
Без такава възможност социалистическото строителство е строителство без перспективи, строителство без увереност, че ще бъде построен социализмът. Не можеш да строиш социализъм, ако не си уверен, че той може да се построи, ако не си уверен, че техническата изостаналост на нашата страна не е непреодолимо препятствие за пълното построяване на социалистическото общество.
Отричането на тази възможност е неверие в построяването на социализма, отстъпление от ленинизма.
Какво ще рече невъзможност да победи напълно и окончателно социализмът в една страна без победа на революцията в другите страни?
Това ще рече невъзможност да бъде напълно гарантирана победилата страна против интервенция, значи и против реставрацията на буржоазния ред, без победа на революцията поне в няколко страни. Отричането на това безспорно положение е отстъпление от интернационализма, отстъпление от ленинизма.
"Ние живеем - казва Ленин - не само в държава, но и в система от държави, и продължителното съществуване на Съветската република наред с империалистическите държави е немислимо. В края на краищата или едното, или другото ще победи. А докато този край настъпи, редица най-ужасни сблъсквания между Съветската република и буржоазните държави са неизбежни. Това значи, че господствуващата класа, пролетариатът, ако само той има желание и сила да господствува, трябва да докаже това и със своята военна организация" (виж т. XXIV, стр.122).
"Ние имаме пред себе си - казва Ленин на друго място -известно във висша степен неустойчиво, но все пак несъмнено, неоспоримо равновесие. Задълго ли ще бъде това - не зная и мисля, че не може да се знае. И затова от наша страна е нужна най-голяма предпазливост. И първата заповед на нашата политика, първият урок, който произтича от нашата правителствена дейност в течение на една година, урокът, който трябва да усвоят всички работници и селяни, това е - да бъдем нащрек, да помним, че ние сме заобиколени от хора, класи, правителства, които открито изразяват най-голяма омраза към нас. Трябва да помним, че ние сме винаги на косъм от всякакви нашествия" (виж т. XXVII, стр.117).
Струва ми се, че е ясно.
Как стои въпросът за победата на социализма в една страна у Зиновиев?
Слушайте:
"Под окончателна победа на социализма трябва да се разбира най-малко: 1) унищожаване на класите и следователно 2) премахване диктатурата на една класа, в дадения случай диктатурата на пролетариата" ... "За да си изясним още по-точно - казва по-нататък Зиновиев - как стои въпросът у нас, в СССР, през 1925 г., трябва да различаваме две неща: 1) осигурена възможност да строим социализъм - такава възможност да строим социализъм, разбира се, е напълно мислима и в рамките на една страна, и 2) окончателно построяване и заздравяване на социализма, т.е. осъществяване на социалистическия строй, на социалистическото общество."
Какво може да означава всичко това?
Това, че под окончателна победа на социализма в една страна Зиновиев разбира не гаранцията против интервенция и реставрация, а възможността да бъде построено социалистическото общество. А под победа на социализма в една страна Зиновиев разбира такова строителство на социализма, което не може да има и не ще има за резултат построяването на социализма. Строителство наслука, без перспектива, строителство на социализма при невъзможност да бъде построено социалистическо общество - такава е позицията на Зиновиев.
Да строиш социализъм без възможност за построяването му, да строиш, знаейки че не ще построиш - ето до какви несъобразности стигна Зиновиев.
Но това е гавра над въпроса, а не разрешение на въпроса!
А ето още едно място от заключителното слово на Зиновиев на XIV партиен конгрес:
"Вижте например докъде стига др. Яковлев на последната губернска партийна конференция в Курск. "Можем ли ние в една страна - пита той, - заобиколени от всички страни от капиталистически врагове, можем ли при такива условия да построим социализма в една страна?" И отговаря: "Въз основа на всичко изложено ние имаме право да кажем, че ние не само строим социализъм, но и че въпреки това, че засега сме сами, че засега сме единствената в света съветска страна, съветска държава - ние ще построим социализма" ("Курская Правда", бр. 279 от 8 декември 1925 г.). Нима това е ленинска постановка на въпроса, нима тук не мирише на национална ограниченост?"
По такъв начин според Зиновиев излиза, че да признаеш възможността за построяване на социализма в една страна, това ще рече да застанеш на гледището на националната ограниченост, а да отричаш тая възможност - ще рече да застанеш на гледището на интернационализма.
Но ако това е вярно - струва ли си изобщо труда да се води борба за победа над капиталистическите елементи в нашето стопанство? Не следва ли оттук, че такава победа е невъзможна?
Капитулация пред капиталистическите елементи в нашето стопанство - ето докъде довежда вътрешната логика на аргументацията на Зиновиев.
И тази несъобразност, която няма нищо общо с ленинизма. Зиновиев ни приподнася като "интернационализъм", като "стопроцентов ленинизъм"!
Аз твърдя, че по най-важния въпрос - за строителството на социализма, Зиновиев отстъпва от ленинизма, свлича се до гледището на меншевика Суханов.
Да се обърнем към Ленин. Ето какво казва той за победата на социализма в една страна още преди Октомврийската революция, през август 1915 година:
"Неравномерността на икономическото и политическото развитие е безусловен закон на капитализма. Оттук следва, че е възможно социализмът да победи първоначално в няколко или даже в една отделно взета капиталистическа страна. Победилият в тази страна пролетариат, след като експроприира капиталистите и организира у себе си социалистическо производство, ще застане против останалия, капиталистическия свят, привличайки на своя страна угнетените класи на другите страни, повдигайки у тях въстание против капиталистите, действувайки, ако се окаже необходимо, даже с военна сила против експлоататорските класи и техните държави" (виж т. XVIII, стр. 232-233).
Какво значи подчертаната Ленинова фраза: "след като организира у себе си социалистическото производство"? Тя означава, че пролетариатът на победилата страна след вземането на властта може и трябва да организира в страната си социалистическо производство. А какво значи това "да организира социалистическо производство"? Това значи да построи социалистическото общество. Едва ли е нужно да се доказва, че тази ясна и определена мисъл на Ленин не се нуждае от по-нататъшни коментарии. В противен случай биха останали непонятни призивите на Ленин за вземане на властта от пролетариата през октомври 1917 година.
Вие виждате, че тази ясна мисъл на Ленин се отличава като небето от земята от забърканата и антиленинска "мисъл" на Зиновиев, че ние можем да строим социализъм в "рамките на една страна" при невъзможността да го построим.
Това бе казано от Ленин в 1915 година, преди вземането на властта от пролетариата. Но може би неговите възгледи са се изменили след опита от вземането на властта, след 1917 година? Да се обърнем към брошурата на Ленин "За кооперацията", писана през 1923 година.
"Действително - казва Ленин - властта на държавата върху всички главни средства за производство, държавната власт в ръцете на пролетариата, съюзът на тоя пролетариат с многомилионните дребни и най-дребни селяни, осигуряване ръководството на пролетариата по отношение на селяните и т.н. - нима това не е всичко, което е нужно, щото от кооперацията, единствено само от кооперацията, която по-рано ние третирахме като търгашеска и която от известна страна имаме право и сега, при новата икономическа политика, да третираме по същия начин - нима това не е всичко, което е необходимо за построяване на пълното социалистическо общество?" Това още не е построяване на социалистическото общество, но то е всичко необходимо и достатъчно за това построяване" (виж т. XXVII, стр. 392).
Иначе казано: ние можем и трябва да построим пълно социалистическо общество, защото ние имаме в свое разпореждане всичко необходимо и достатъчно за това построяване.
Струва ми се, трудно е да се изразиш по-ясно.
Сравнете тази класическа мисъл на Ленин с антиленинското възражение на Зиновиев против Яковлев и ще разберете, че Яковлев само повтаря думите на Ленин за възможността да се построи социализмът в една страна, а Зиновиев, изказвайки се против тази мисъл, бичувайки Яковлев, отстъпва от мисълта на Ленин и застава на гледището на меншевика Суханов, на гледището, че е невъзможно да се построи социализмът в нашата страна поради нейната техническа изостаналост.
Неизвестно е само защо ние взехме властта през октомври 1917 година, ако не разчитахме, че ще построим социализма?
Не трябваше да вземаме властта през октомври 1917 г. - ето до какъв извод довежда вътрешната логика на Зиновиевата аргументация.
Аз твърдя по-нататък, че по най-важния въпрос за победата на социализма Зиновиев се обяви против ясните решения на нашата партия, зафиксирани в известната резолюция на XIV партийна конференция "Задачите на Коминтерна и РПК(б) във връзка с разширения пленум на ИККИ".
Да се обърнем към тази резолюция. Ето какво е казано там за победата на социализма в една страна:
"Наличността на две право противоположни обществени системи поражда постоянна опастност от капиталистическа блокада, от други форми на икономически натиск, от въоръжена интервенция, от реставрация. Единствената гаранция за окончателната победа на социализма, т.е. гаранция против реставрацията, е следователно победоносната социалистическа революция в няколко страни ..." "Ленинизмът учи, че окончателната победа на социализма в смисъл на пълна гаранция против реставрация на буржоазните отношения е възможна само в международен мащаб ..." "Оттук съвсем не следва, че е невъзможно построяването на пълното социалистическо общество в такава неразвита страна като Русия без "държавна помощ" (Троцки) на по-развитите в техническо и икономическо отношение страни" (виж резолюцията).
Вие виждате, че резолюцията разглежда окончателната победа на социализма като гаранция против интервенция и реставрация - съвсем противоположно на начина, по който Зиновиев разглежда въпроса в своята книга "Ленинизмът".
Вие виждате, че резолюцията признава възможността да се построи пълно социалистическо общество в такава неразвита страна като Русия без "държавна помощ" от по-развитите в техническо и икономическо отношение страни - съвсем противоположно на обратното твърдение на Зиновиев, когато възразява на Яковлев в заключителното си слово на XIV партиен конгрес.
Как да се нарече това, ако не борба на Зиновиев против резолюцията на XIV партийна конференция?
Разбира се, партийните резолюции понякога не са безпогрешни. Случва се, че партийните резолюции съдържат грешки. Изобщо казано, може да се предположи, че резолюцията на XIV партийна конференция също съдържа някои грешки. Възможно е Зиновиев да смята дадената резолюция за погрешна. Но тогава това трябва да се заяви ясно и открито, както подобава на болшевик. Зиновиев обаче, неизвестно защо, не постъпва така. Той предпочита да върви по друг път, да атакува резолюцията на XIV партийна конференция откъм тила, като никак не споменава тази резолюция и не прави какъвто и да било опит да я критикува открито. Зиновиев мисли, очевидно, че по този път най-добре се постига целта. А неговата цел е една - да "подобри" резолюцията и "мъничко" да фалшифицира Ленин. Едва ли е нужно да се доказва, че Зиновиев се лъже в своите сметки.
Откъде произтича грешката на Зиновиев? Къде е коренът на тази грешка?
Коренът на тази грешка се състои според мене в увереността на Зиновиев, че техническата изостаналост на нашата страна е непреодолима пречка за построяването на пълно социалистическо общество, че пролетариатът не може да построи социализма поради техническата изостаналост на нашата страна. Зиновиев и Каменев едно време се опитваха да излязат с този аргумент на едно от заседанията на ЦК на партията пред априлската партийна конференция. Но те получиха отпор и бяха принудени да отстъпят, като формално се подчиниха на противоположното гледище, на гледището на мнозинството от ЦК. Но подчинил му се формално, Зиновиев през всичкото време продължаваше да се бори против него. Ето какво пише за този "инцидент" в ЦК на РКП(б) Московският комитет на нашата партия в "Отговора" си на писмото на Ленинградската губернска партийна конференция:
"Не много отдавна Каменев и Зиновиев защитаваха пред Политбюро гледището, че ние не ще можем да се справим с вътрешните мъчнотии поради нашата техническа и икономическа изостаналост, ако не ни спаси международната революция. А ние заедно с мнозинството на ЦК мислим, че можем да строим социализъм, строим го и ще го построим независимо от нашата техническа неразвитост и въпреки нея. Ние мислим, че това строителство, разбира се, ще върви много по-бавно отколкото при световна победа, но при все това ние вървим напред. Ние също така считаме, че гледището на Каменев и Зиновиев изразява неверие във вътрешните сили на нашата работническа класа и следващите я селски маси. Ние считаме, че то е отстъпление от ленинските позиции" (виж "Отговора").
Този документ се появи в печата във време на първите заседания на XIV партиен конгрес. Зиновиев имаше, разбира се, възможност да се изкаже против този документ още на конгреса. Характерно е, че Зиновиев и Каменев не намериха аргументи против отправеното против тях от Московския комитет на нашата партия тежко обвинение. Сучайно ли е това? Аз мисля, че не е случайно. Обвинението очевидно е попаднало в целта. Зиновиев и Каменев "отговориха" на това обвинение с мълчание, защото нямаше как да го "оборят".
"Новата опозиция" се обижда, когато обвиняват Зиновиев в неверие в победата на социалистическото строителство в нашата страна. Но ако Зиновиев след цяла година обсъждане на въпроса за победата на социализма в една страна, след като гледището на Зиновиев бе отхвърлено от Политбюро на ЦК (април 1925 г.), след като в редовете на партията се създаде вече определено мнение по този въпрос, зафиксирано в известната резолюция на XIV партийна конференция (април 1925 г.), ако след всичко това в своята книга "Ленинизмът" (септември 1925 г.) Зиновиев се решава да се обяви против гледището на партията, ако после той повтаря това си изказване на XIV конгрес - то как да се обясни всичко това, това упорство, тази настойчивост, с която той защитава грешките си, ако не с това, че Зиновиев е заразен, безнадеждно заразен от неверие в победата на социалистическото строителство в нашата страна?
На Зиновиев е угодно да разглежда това си неверие като признак на интернационализъм. Но откога отстъплението от ленинизма по кардиналния въпрос на ленинизма почна да се разглежда у нас като интернационализъм?
Не ще ли бъде по-вярно, ако кажем, че не партията, а Зиновиев в дадения случай греши против интернационализма и международната революция? Защото какво друго е нашата страна на "строящия се социализъм", ако не база на световната революция? Но може ли тя да бъде действителна база на световната революция, ако е неспособна да построи социалистическото общество? Може ли тя да остане оня велик притегателен център за работниците от всички страни, какъвто тя несъмнено е сега, ако е неспособна да одържи у дома си победа над капиталистическите елементи в нашето стопанство, победа на социалистическото строителство? Аз смятам, че не може. Но не следва ли оттук, че неверието в победата на социалистическото строителство, проповядването на това неверие води към развенчаване на нашата страна като база на световната революция, а развенчаването на нашата страна води към отслабване на световното революционно движение. С какво г-да социалдемократите отпъждаха работниците от нас? С проповедта, че "у руснаците нищо няма да излезе". С какво бием ние сега социалдемократите, привличайки към нас цяла върволица работнически делегации и укрепвайки по този начин позициите на комунизма в целия свят? С нашите успехи в строителството на социализма. Но нима не е ясно след това, че който проповядва неверие в нашите успехи в строителството на социализма, той помага косвено на социалдемократите, той ослабва размаха на международното революционно движение, той неизбежно отстъпва от интернационализма? ...
Както виждате, с "интернационализма" на Зиновиев работата ни най-малко не стои по-добре отколкото с неговия "стопроцентен ленинизъм" по въпроса за строителството на социализма в една страна.
Затова XIV партиен конгрес постъпи правилно, като определи възгледите на "новата опозиция" като "неверие в социалистическото строителство" и "изопачаване на ленинизма".
VII БОРБА ЗА ПОБЕДА НА СОЦИАЛИСТИЧЕСКОТО СТРОИТЕЛСТВО
Аз мисля, че неверието в победата на социалистическото строителство е основната грешка на "новата опозиция". Тази грешка според мен е основна, защото от нея произтичат всичките останали грешки на "новата опозиция". Грешките на "новата опозиция" по въпроса за новата икономическа политика, за държавния капитализъм, за природата на нашата социалистическа индустрия, за ролята на кооперацията при пролетарската диктатура, за начините на борба против кулачеството, за ролята и относителното значение на средните селяни - всички тези грешки са производни от основната грешка на опозицията, от неверието във възможността да бъде построено социалистическото общество със собствените сили на нашата страна.
Какво нещо е неверието в победата на социализтическото строителство в нашата страна?
Това е преди всичко липса на увереност, че основните селски маси могат да се въвлекат в социалистическото строителство по силата на известни условия на развитието на нашата страна.
Това е, второ, липса на увереност, че пролетариатът в нашата страна, който заема господствуващите височини в народното стопанство, е способен да въвлече основните селски маси в социалистическото строителство.
От тези положения изхожда мълчаливо опозицията в своите построения за пътищата на нашето развитие - независимо дали го прави съзнателно или несъзнателно.
Може ли основната маса на съветските селяни да бъде въвлечена в социалистическото строителство?
В брошурата "За основите на ленинизма" по този въпрос има две основни положения:
1.) "Не бива да се смесват селяните в Съветския съюз със селяните на Запада. Селяните, които са преминали школата на три революции, които са се борили против царя и буржоазната власт заедно с пролетариата и начело с пролетариата, селяните, които са получили земя и мир от ръцете на пролетарската революция и поради това са станали резерв на пролетариата - тези селяни не могат да не се отличават от селяните, които са се борили през времето на буржоазната революция начело с либералната буржоазия, които са получили земя от ръцете на тази буржоазия и поради това са станали резерв на буржоазията. Едва ли е нужно да се доказва, че съветските селяни, които са свикнали да ценят политическата дружба и политическото сътрудничество с пролетариата и които дължат свободата си на тази дружба и на това сътрудничество - не могат да не са изключително благоприятен материал за икономическо сътрудничество с пролетариата."
2.) "Не бива да се смесва селското стопанство в Русия със селското стопанство на Запада. Там развитието на селското стопанство върви по обикновения път на капитализма, в обстановката на дълбока диференциация на селяните, на единия полюс - големи имения и частнокапиталистически латифундии, на другия - пауперизъм, мизерия и наемно робство. Поради това там разпадането и разложението са напълно естествени. Не е така в Русия. У нас развитието на селското стопанство не може да тръгне по такъв път например поради това, че съществуването на Съветска власт и национализацията на главните оръдия и средства за производство не допускат такова развитие. В Русия развитието на селското стопанство ще тръгне по друг път, по пътя на кооперирането на милионите дребни и средни селяни, по пътя на развитието в село на масовата кооперация, поддържана от държавата с евтин кредит. В статиите си за кооперацията Ленин правилно посочваше, че у нас развитието на селското стопанство ще тръгне по нов път, по пътя на въвличане мнозинството селяни чрез кооперацията в социалистическото строителство, по пътя на постепенното внедряване началата на колективизма в селското стопанство, отначало в областта на продажбата, а след това и в областта на производството на селскостопански продукти"...
"Едва ли е нужно да се доказва, че грамадното мнозинство от селяните на драго сърце ще тръгне по този път на развитие, отхвърляйки решително пътя на частнокапиталистическите латифундии и наемното робство, пътя на мизерията и разорението."
Правилни ли са тези положения?
Аз мисля, че и двете тези положения са правилни и безспорни за целия наш строителен период в условията на новата икономическа политика.
Те са само израз на известните тезиси на Ленин за спойката на пролетариата и селяните, за включването на селските стопанства в системата на социалистическото развитие на страната, за това, че пролетариатът трябва да се движи към социализма заедно с основните маси на селяните, че кооперирането на милионните селски маси е широкият друм на социалистическото строителство в село, че при растежа на нашата социалистическа индустрия "простият растеж на кооперацията за нас е тъждествен с ... растеж на социализма" (виж т. XXVII, стр. 396).
И действително, по какъв път може и трябва да тръгне развитието на селското стопанство в нашата страна?
Селското стопанство не е капиталистическо стопанство. Селското стопанство, ако се вземе огромното мнозинство селски стопани, е дребностоково.
А какво нещо е дребностоково селско стопанство?
Това е стопанство, което стои на кръстопътя между капитализма и социализма. То може да се развие и към капитализма, както това става сега в капиталистическите страни и към социализма, както това ще стане у нас, в нашата страна при диктатурата на пролетариата.
Откъде такава неустойчивост, несамостоятелност на селското стопанство? С какво се обяснява тя?
Тя се обяснява с разпокъсаността на селските стопанства, с тяхната неорганизираност, с тяхната зависимост от града, от индустрията, от кредитната система, от характера на властта в страната, най-сетне тя се обяснява с общоизвестното положение, че селото върви и трябва върви след града както в материално, така и в културно отношение.
Капиталистическият път на развитие на селското стопанство означава развитие чрез най-дълбока диференциация на селяните - с едри латифундии на единия полюс и масово осиромашаване на другия полюс. Такъв път на развитие е неизбежен в капиталистическите страни, защото селото, селското стопанство, се намира в зависимост от града, от индустрията, от концентрирания кредит в града, от характера на властта, а в града царува буржоазията, капиталистическата индустрия, капиталистическата кредитна система, капиталистическата държавна власт.
Задължителен ли е този път на развитие за селското стопанство в нашата страна, където градът има съвсем друг облик, където индустрията се намира в ръцете на пролетариата, където транспортът, кредитната система, държавната власт и т.н. са съсредоточени в ръцете на пролетариата, където национализацията на земята е всеобщ закон в страната? Разбира се, не е задължителен. Напротив. Именно поради това, че градът е ръководител на селото, а у нас в града цари пролетариатът, който заема всички командни височини в народното стопанство, именно поради това селските стопанства трябва да тръгнат в своето развитие по друг път, по пътя на социалистическото строителство.
Какъв е този път?
Това е пътят на масовото коопериране на милионите селски стопанства по всички линии на кооперацията, пътят на обединението на разпокъсаните селски стопанства около социалистическата индустрия, пътят на насаждането началата на колективизма между селяните отначало по линията на продажбата на земеделските продукти и на снабдяването на селските стопанства с градски изделия, а после по линията на селскостопанското производство.
И колкото вървим по-нататък, толкова по-неизбежен става този път при диктатурата на пролетариата, защото кооперирането по линията на продажбата, кооперирането по линията на снабдяването и, най-сетне, кооперирането по линията на кредита и производството (селскостопанските кооперации) е единственият път за повдигане благосъстоянието на селото, единственото средство за спасяване широките селски маси от мизерия и разорение.
Казват, че у нас селяните по своето положение са несоциалистични, че поради това те са неспособни за социалистическо развитие. Вярно е, разбира се, че селяните по своето положение са несоциалистични. Но това не е аргумент против развитието на селските стопанства по пътя на социализма, ако е доказано, че селото върви след града, а в града командува социалистическата индустрия. През Октомврийската революция селяните по своето положение също не бяха склонни към социализъм и те съвсем не искаха да установяват в страната социализъм. Тогава те искаха главно ликвидиране властта на помешчиците и слагане край на войната, сключване на мир. И все пак тогава те тръгнаха подир социалистическия пролетариат. Защо? Защото събарянето на буржоазията и вземането на властта от социалистическия пролетариат беше тогава единственият път за излизане от империалистическата война, единственият път за установяване на мир. За това, защото тогава нашата партия успя да налучка, да намери в каква степен специфичните интереси на селяните (събаряне на помешчиците, мир) трябваше да бъдат съединени и подчинени на общите интереси на страната (диктатурата на пролетариата), за да бъде това приемливо и изгодно за селяните. И селяните, въпреки своята несоциалистичност, тръгнаха тогава подир социалистическия пролетариат.
Същото трябва да се каже и за социалистическото строителство в нашата страна, за въвличането на селяните в руслото на това строителство. Селяните по своето положение са несоциалистични. Но те трябва да тръгнат и непременно ще тръгнат по пътя на социалистическото развитие, защото няма и не може да има други пътища за спасение на селяните от мизерия и разорение освен спойката с пролетариата, освен спойката със социалистическата индустрия, освен въвличането на селското стопанство в общото русло на социалистическото развитие чрез масово коопериране на селяните.
Защо именно чрез масово коопериране на селяните?
За това, защото в масовото коопериране "ние намерихме онази степен на съединяване частния интерес, на частния търговски интерес, на неговото проверяване и контрол от държавата, степен на неговото подчиняване на общите интереси" (Ленин), която е приемлива и изгодна за селяните и която осигурява на пролетариата възможността да въвлече основната селска маса в социалистическото строителство. Именно затова, защото за селяните е изгодно да организират продажбата на стоките си и снабдяването на стопанството си с машини чрез кооперацията, именно за това те трябва да тръгнат и ще тръгнат по пътя на масовото коопериране.
А какво означава масово коопериране на селските стопанства при ръководството на социалистическата индустрия?
То означава отдръпване на дребното стоково селско стопанство от стария капиталистически път, който е пълен с масово разорение на селяните, и преминаване върху нов път на развитие, върху пътя на социалистическото строителство.
Ето защо борбата за новия път на развитие на селското стопанство, борбата за въвличане на основната селска маса в строителството на социализма е пряка задача на нашата партия.
XIV конгрес на ВКП(б) поради това правилно постанови, че:
"Главният път за изграждане на социализма в село, при усилващата се икономическа ръководна роля на социалистическата държавна индустрия, държавните кредитни учреждения и другите командни височини, които се намират в ръцете на пролетариата, е да се въвлече в кооперативната организация основната маса на селяните и да се осигури социалистическото развитие на тази организация, като се използуват, преодоляват и изтласкват нейните капиталистически елементи" (виж резолюцията на конгреса по отчета на ЦК).
Най-голямата грешка на "новата опозиция" се състои в това, че тя не вярва в този нов път на развитие на селяните, не вижда или не разбира всичката неизбежност на този път при диктатурата на пролетариата. А тя не разбира това, защото не вярва в победата на социалистическото строителство в нашата страна, не вярва в способността на нашия пролетариат да поведе след себе си селяните към социализма.
Оттук - неразбиране двойствения характер на непа, преувеличаване отрицателните страни на непа и разглеждане на непа предимно като отстъпление.
Оттук - преувеличаване ролята на капиталистическите елементи в нашето стопанство и подценяване ролята на лостовете на нашето социалистическо развитие (социалистическата индустрия, кредитната система, кооперацията, властта на пролетариата и т.н.).
Оттук - неразбиране социалистическата природа на нашата държавна индустрия и съмнение в правилността на кооперативния план на Ленин.
Оттук - преувеличаване на диференциацията в село, изпадане в паника пред кулака, подценяване ролята на средняка, опити да се провали политиката на партията по осигуряване на траен съюз със средняка и изобщо мятане ту на една, ту на друга страна по въпроса за политиката на партията в село.
Оттук - неразбиране значението на оная грамадна работа, която върши партията за въвличане милионните работнически и селски маси в изграждането на индустрията и селското стопанство, в оживяването на кооперацията и на Съветите, в управлението на страната, в борбата против бюрократизма, в борбата за подобряване и преобразуване на нашия държавен апарат, което означава нов етап в развитието и без което не е мислимо никакво социалистическо строителство.
Оттук - безнадеждност и объркване пред трудностите на нашето строителство, съмнения във възможността да се индустриализира нашата страна, песимистически брътвежи за израждане на партията и т.н.
У тях, у буржоата, всичко върви повече или по-малко благополучно, а у нас, у пролетариата, всичко в една или друга степен е лошо; ако революцията от Запад не ни дойде навреме на помощ, работата ни е пропаднала - такъв е общият тон на "новата опозиция", тон според мен ликвидаторски, но който, кой знае защо (сигурно за подигравка), се представя от опозицията за "интернационализъм".
Непът е капитализъм, казва опозицията. Непът е предимно отстъпление, казва Зиновиев. Всичко това, разбира се, е невярно. В действителност непът е политика на партията, която допуска борба между социалистическите и капиталистическите елементи и цели победата на социалистическите елементи над капиталистическите елементи. В действителност непът само се започна с отстъпление, но той предвижда в процеса на отстъплението да се извърши прегрупиране на силите и да се проведе настъпление. В действителност ние вече от няколко години насам настъпваме, и настъпваме с успех, като развиваме нашата индустрия, като развиваме съветската търговия и изместваме частния капитал.
Но какъв е смисълът на тезата: непът е капитализъм, непът е предимно отстъпление? От какво изхожда тази теза?
Тя изхожда от неправилното предложение, че у нас сега става просто възстановяване на капитализма, просто "възвръщане" към капитализма. Само с това предположение може да се обясни паниката на опозицията пред кулака. Само с това предположение може да се обясни прибързаността на опозицията, с която тя се залови за неверните цифри относно диференциацията на селяните. Само с това предположение може да се обясни, където опозицията лесно забравя, че среднякът у нас е централна фигура в земеделието. Само с това предположение може да се обясни, че се подценява значението на средняка и се изказват съмнения относно кооперативния план на Ленин. Само с това предположение може да се "обоснове" неверието на "новата опозиция" в новия път на развитие на селото - въвличането на селото в социалистическото строителство.
В действителност сега у нас става не едностранчив процес на възстановяване капитализма, а двустранен процес на развитие на капитализма и развитие на социализма, противоречив процес на борба между социалистическите и капиталистическите елементи, процес на преодоляване капиталистическите елементи от социалистическите. Това е еднакво безспорно както за града, където основа на социализма е държавната индустрия, така и за селото, където основната опозиция на социалистическото развитие е масовата кооперация, която се съединява със социалистическата индустрия.
Простото възстановяване на капитализма е невъзможно вече поради самия факт, че у нас властта е пролетарска, че едрата индустрия е в ръцете на пролетариата, че транспортът и кредитът се намират в разположение на пролетарската държава.
Диференциацията в селото не може да вземе предишните размери, среднякът си остава основната маса на селяните, а кулакът не може да придобие предишната си сила вече поради самия факт, че земята у нас е национализирана, че тя не може да се купува и продава, а нашата търговска, кредитна, данъчна и кооперативна политика преследва целта да ограничи експлоататорските стремежи на кулачеството, да повдигне благосъстоянието на широките селски маси и да изравнява крайностите в селото. Аз вече не говоря, че сега у нас борбата против кулачеството се води не само по старата линия, по линията на организиране беднотата против кулачеството, но и по една нова линия - укрепване съюза на пролетариата и беднотата със средняшките селски маси против кулака. Фактът, че опозицията не разбира смисъла и значението на борбата против кулачеството по тази втора линия, потвърждава за сетен път, че опозицията мисли за стария път на развитие на селото - пътя на неговото капиталистическо развитие, когато кулакът и беднякът бяха главните сили на селото, а среднякът се "топеше".
Кооперацията е разновидност на държавния капитализъм, казва опозицията, като се позовава на Лениновата брошура "Продоволствения данък", поради което тя не вярва, че ще бъде възможно да се използува кооперацията като главна позиция на социалистическото развитие. Опозицията и тук допуска най-груба грешка. Такова разглеждане на кооперацията беше достатъчно и задоволително в 1921 г., когато беше написана брошурата "Продоволственият данък"; тогава ние нямахме развита социалистическа индустрия и Ленин смяташе държавния капитализъм за възможна основна форма на нашата стопанска дейност, а кооперацията разглеждаше в съчетание с държавния капитализъм. Но сега такова разглеждане вече не е достатъчно и е надминато от историята, защото оттогава времената се измениха, социалистическата индустрия у нас се разви, държавният капитализъм не пусна корени в такава степен, в каквато това беше желателно, а кооперацията, която сега обхваща повече от десетина милиона членове, започна да се съединява със социалистическата индустрия.
Как иначе да се обясни фактът, че вече в 1923 г. - две години след Продоволствения данък" - Ленин започна да разглежда кооперацията по друг начин, смятайки, че "при нашите условия кооперацията най-често съвпада със социализма"? (Виж т. XXVII, стр 396).
Как иначе да се обясни това, ако не с факта, че през тези години социалистическата индустрия успя вече да порасне, а държавният капитализъм не пусна корени в нужната степен, поради което Ленин започна да разглежда кооперацията вече не в съчетание с държавния капитализъм, а в съчетание със социалистическата индустрия?
Измениха се условията, при които се развиваше кооперацията. Трябваше да се измени и подходът към въпроса за кооперацията.
Ето например едно забележително място от Лениновата брошура "За кооперацията" (1923 г.), което хвърля светлина върху този въпрос:
"При държавния капитализъм" кооперативните предприятия се отличават от държавнокапиталистическите, първо, като частни предприятия и, второ, като колективни предприятия. При нашия съществуващ строй кооперативните предприятия се отличават от частнокапиталистическите предприятия като предприятия колективни, но те не се отличават от социалистическите предприятия, ако са свързани със земята и средствата за производство принадлежат на държавата, т.е. на работническата класа" (т. XXVII, стр.396).
В този мъничък цитат са разрешени два големи въпроса. Първо, въпросът, че "нашият съществуващ строй" не е държавен капитализъм. Второ, въпросът, че кооперативните предприятия, взети в съчетание "с нашия строй", "не се отличават" от социалистическите предприятия.
Аз мисля, че е трудно да се изрази човек по-ясно.
А ето още едно място от същата Ленинова брошура:
"Простият растеж на кооперацията е за нас тъждествен (с горепосоченото "малко" изключение) с растеж на социализма и заедно с това ние сме принудени да признаем коренната промяна на цялото наше гледище за социализма" (виж пак там).
Очевидно е, че в брошурата "За кооперацията" ние имаме работа с нова оценка на кооперацията, нещо, което не иска да признае "новата опозиция" и което тя старателно замълчава, въпреки фактите, въпреки очевидната истина, въпреки ленинизма.
Едно нещо е кооперацията, взета в съчетание с държавния капитализъм, и друго нещо е кооперацията, взета в съчетание със социалистическата индустрия.
От това обаче не трябва да се прави изводът, че между "Продоволствения данък" и брошурата "За кооперацията" лежи пропаст. Това, разбира се, е погрешно. Достатъчно е да се позовем например на следното място в "Продоволствения данък", за да схванем веднага неразделната връзка между "Продоволствения данък" и брошурата "За кооперацията" по въпроса за оценката на кооперацията. Ето това място:
"Преминаването от концесиите към социализма е преминаване от една форма на едро производство към друга форма на едро производство. Преминаването от кооперацията на дребните стопани към социализма е преминаване от дребното производство към едрото, т.е. преминаване по-сложно, но за това пък способно да обхване, в случай на успех, по-широки маси население, способно да изскубне по-дълбоките и по-жилави корени на старите досоциалистически, даже докапиталистически отношения, които са по-упорити в смисъл на съпротива против всяко "нововъведение"" (т. XXVI, стр. 337).
От този цитат се вижда, че Ленин още по времето, когато пишеше "Продоволствения данък" и когато у нас още нямаше развита социалистическа индустрия, смяташе за възможно превръщането на кооперациите, в случай на успех, в могъщо средство за борба против "досоциалистическите", а следователно и против капиталистическите отношения. Аз мисля, че тази именно мисъл е послужила по-късно като изходна точка на неговата брошура "За кооперацията".
Но какво следва от всичко това?
От това следва, че "новата опозиция" пристъпва към въпроса за кооперацията не марксистки, а метафизически. Тя разглежда кооперацията не като историческо явление, взето в съчетание с другите явления, в съчетание, да речем, с държавния капитализъм (в 1921 г.) или със социалистическата индустрия (в 1923 г.), а като нещо постоянно и дадено веднъж за винаги, като "вещ в себе си".
Оттук грешките на опозицията по въпроса за кооперацията, оттук нейното неверие в развитието на селото към социализма чрез кооперацията, оттук възвръщането на опозицията на стария път - пътя на капиталистическото развитие на селото.
Такава е в общи черти позицията на "новата опозиция" по практическите въпроси на социалистическото строителство.
Изводът е един: линията на опозицията, доколкото тя има линия, колебанията и люшканията на опозицията, нейното неверие в нашето дело и объркване пред трудностите водят към капитулация пред капиталистическите елементи в нашето стопанство.
Защото ако непът е предимно отстъпление, ако социалистическата природа на държавната индустрия се подхвърля на съмнение, ако кулакът е почти всесилен, на кооперацията може да се възлагат малко надежди, ролята на средняка прогресивно намалява, новият път на развитие на селото е съмнителен, партията почти се издържа, а революцията на Запад още не е тъй близка - то какво остава след всичко това в арсенала на опозицията, на какво тя разчита в борбата против капиталистическите елементи в нашето стопанство? Не може да се отива на бой само с "Философията на епохата".
Ясно е, че арсеналът на "новата опозиция" е незавиден, ако той изобщо може да се нарече арсенал. Този арсенал не е годен за борба. А още по-малко за победа.
Ясно е, че ако партията би встъпила в бой с такъв арсенал, тя "още на втората крачка" би се погубила, тя просто би капитулирала пред капиталистическите елементи в нашето стопанство.
Затова XIV конгрес на партията постъпи съвършено правилно, като постанови, че "борбата за победа на социалистическото строителство в СССР е главна задача на партията"; че едно от необходимите условия за разрешаването на тази задача е "борбата против неверието в строителството на социализма в нашата страна и против опитите да се разглеждат нашите предприятия, които са предприятия от "последователен социалистически тип" (Ленин), като предприятия "държавнокапиталистически"; че "такива идейни течения, като правят невъзможно съзнателното отношение на масите към строителството на социализма изобщо и частно към социалистическата индустрия, могат само да спънат растежа на социалистическите елементи в стопанството и да улеснят борбата на частния капитал против тях"; че "поради това конгресът смята за необходима възпитателна работа за преодоляване на тези изопачавания на ленинизма" (виж резолюцията по отчета на ЦК на ВКП(б)).
Историческото значение на XIV конгрес на ВКП(б) е това, че той съумя да разкрие до корена грешките на "новата опозиция", отхвърли решително нейното неверие и хленчене, ясно и отчетливо набеляза пътя на по-нататъшната борба за социализъм, даде на партията перспектива за победа и с това въоръжи пролетариата с несъкрушима вяра в победата на социалистическото строителство.
25 януари 1926 г.